Пърличев бе честолюбив, мнителен, крайно докачлив и сприхав. Където и да е бил, оставил е спомени от голямото си своеобразие. Разни анекдоти се разправят за свадите му в Народната библиотека. В Солун съшо е дигал бури.
На една вечеря, дето били събрани учителите от гимназията, директорът, Кандиларов, станал да пие наздравица за него. Той отдал почет на народното му труженичество, възвеличил го като поет и казал: „Трябва да се смятаме особено щастливи, господа, че имаме в средата си такъв един прочут човек, такава една рядка единица.“ При тая последна дума Пърличев скочил като ужилен: „Како единица бре! Ако аз съм единица, ти си нула.“
От автобиографията му знаем каква болезнена чувствителност той е имал още на младини. При толкова други изпитания изпращането му в Дебър, окован във вериги, посред зима, престоят му в затвора при нечовешки условия бе оставил у него едно потресение. Шестнадесет години по-късно той свършваше биографията си с призиванието на тоя страшен спомен: „Но и днес още проста среща с който и да е жандарма или просто напомнюване звуковете на една арнаутска песен, която често звучеше в къшлѫтѫ, и ми причиняват тръпки, отвращение, ужас.“
Когато аз пристигнах в Охрид, Пърличев прекарваше старините си като пенсионер, саможив, но заобиколен с всеобща почит. От големите ратници на българското пробуждане в Македония Димитър Миладинов умря с брата си в 1862 година в една цариградска тъмница; Райко Жинзифов — в 1877 година — в Москва, в навечерието на Освободителната война; Джинот — 1883 година — след връщането си от заточение в Диарбекир. Пърличев оставаше като живо въплъщение на една епоха, драга за охридчани, защото в нея техният град се бе най-много прославил. Всичко, което знаем от неговата биография, венчаването му в Атина като поет и гордото му изявяване на българската му народност, когато гърците го изкушавали с големи обещания, за да го направят грък; свещеният му гняв против фанариотите, когато се научил, че Братя Миладинови били отровени от гърците, и решението му да се върне в Охрид и да отмъщава за тях; заточението му в Дебър и думите на майка му: „Ако ми се уплашиш, харам да ти е млекото ми!“ пламенните му речи, с които бе канил за бунт против гърцизма — всичко това охридчани знаеха, по-старите като съвременници, по-младите като предание.85 Но това, което правеше най-много популярно и любимо името на Пърличева86, бяха песните му. Борбата, за която те бяха писани, бе минала, но те още се пееха. Ролята на песните в повдигането на народния дух е общоизвестна. Марсилезата и песните на Беранже във Франция, песните на Къорнер в Германия са исторически примери за това. Не бяха ли песните на Добри Чинтулов „Стани, стани, юнак балкански“ и пр., които разпалваха огъня в българските умове през време на революционното движение? Пърличевите песни са се пеели не само в Охрид, но и в цяла Македония. Една от тях „Бегайте, гърци, не ви сакаме“87 е била нещо като национален марш. Тя няма никакви художествени качества, но за да пали умовете, една песен няма нужда да има художественост. И Марсилезата не е художествена.
Пърличев рядко се мяркаше по града. Старостта, пък и самият му характер го отклоняваха от общуване с хората. Аз го срещах в дома на един мой другар, Христо Узунов. Бащата на този ми другар, Димитър Узунов, бе сподвижник на Пърличева в народните борби и негов близък роднина. Пърличев водеше сестра му. Димитър Узунов, учител в Куманово, бе починал в 1887 година внезапно и при обстоятелства, които блха дали да се мисли, че е бил отровен. Жена му бе останала млада вдовица с три дребни деца. Голяма красавица, не един бе искал да се жени за нея. Но тя бе решила да се посвети на своята челяд. Беше дъщеря на Георги Чакъров, големия водител на българщината в Струга.88
85
Автобиографията на Пърличева е по съдържание, заедно с историята на Паисия, житието на Софроний Врачански и „Под игото“, една от най-вълнуващите книги в българската литература. И със своите художествени качестаа тя поставя автора си между големите български писатели. Езикът на Пърличева, без никаква украса, но с необикновено изразителна сила и тъй стегнат, че нито една дума не може да се откърти от него, напомня езика на Ботева в поезията му. Смело може да се каже, че Пърличев по стегнатия си език е в прозата това, което е Ботев в стиха. Пърличев е още неоценен. Но не бе ли същият случай и със Захари Стоянов? Трябваше да се мине почти половин век, за да го открие критиката. Тя един ден ще открие и Пърличева. Той фигурира в историята на гръцката литература на чужди езици и на гръцки под името Ставридис, както е бил записан в Атинския университет.
86
Когато се учех в Охрид, жив бе още, обкръжен от всеобща почит, Яким Сапунджиев, съратник на Григор Пърличев в българското пробуждане по Църковния въпрос и най-близък негов другар по сърце. В своята „Автобиография“ поетът говори за него с горещо чувство. Една трогателна дружба и едномислие съществували между двамата съграждани още в Атина.
Няколко месеца след награждаването му, Пърличев отново изпаднал в бедност. Но бедността вече не го плашела толкова, колкото общата омраза против него от атиняните, която от ден на ден се увеличавала. „Тѣ ме обычахѫ много — пише Пърличев — и много повече от сына и брата, доклѣ се надѣвахѫ, че въ сърцето си ше дамъ мѣсто на Гърцкытѣ идеи; на Елинскый духъ; но като видѣхѫ, че азъ обычамъ народност-тѫ си повече от живота си, всичкы, като по условию, ме изоставихѫ; никой мой приятелъ, ни съученикъ, ни съотечественникъ не ме поздравяваше. Единъ само Якымъ Сапунджиев ми остана вѣренъ. Съ него често се разговаряхме за отечеството.“ По-късно в Охрид виждаме двамата да вървят неотлъчно начело на народното движение. Така при въвеждането на българския език в училищата, на годишните изпити „изрѣкохѫ се двѣ пламенны против Гърцкото духовенство слова — казва Пърличев, — едното от менъ, другото от Якыма Сапунджиевъ: самъ не смѣехъ да нося такъвъ товаръ: Якымъ, богатско чедо, имаше повече защитници.“ Словата били казани първо на майчин език: „Радостъ и страхъ бѣхѫ изображены на лицата на многобройнытѣ слушатели: Никой не се надѣваше да нападнемъ толко явно въ присѫствие даже на Владыковый внук Антонаки.“ Но лукавият и упорит гръцки владика, за да сплаши българите, заканил се, че ще прати Сапунджиева вързан в Цариград, ако той не отиде в митрополията да търси опрощение. „Намѣрихъ Якыма — бележи Пърличев — въ дукяна му необыкновенно блѣденъ и думенъ. — «За что ты тъй Якыме?» — «Ще ме прати вързанъ.» Моментът бе съдбоносен. Примирението на един от водителите можеше да обезкуражи другите. Щяха да отидат напразно всичките дотогавашни усилия и жертви. А пробуждането бе вече много напреднало, целият окръг се намираше в кипеж и народната борба бе тъй близко до своя успех! Тогава Пърличев решително заявил на Якима: «Азъ не те пращамъ ако те повыкатъ на хукюматъ и поискатъ словото ты да подадешъ моето, а не твоето. Азъ не искамъ да гынешъ ты за мене, но азъ за тебе: Азъ съмъ свободенъ, а ты фамилистъ.»“ Тия думи, изречени от пламенна и готова за всичко личност, какъвто бе Пърличев, подействували: твърдостта била въстановена и положението — овладяно. Но и Яким Сапунджиев лично не забравил това. Когато другата година Мелетий, разярен, намерил, че е крайно време да нанесе големия удар на българската борба, като я обезглави и Григор Пърличев гниел през зимата в турската тъмница в Дебър Яким Сапунджиев отишъл там, успял да се промъкне в затвора при своя другар и му казал: „Дойдохъ да те спасьа или да гинѫ наедно съ тебе.“
87
При пеенето на тази песен в България са били направени спонтанно две поправки: „Махнете се“ (гърци) вместо „бегайте“ и вместо „не ви сакаме“ — „не ви щем!“ Ето цялата песен:
88
Синът на Димитър Узунов, Ангел Узунов, ми даде за баща си следната биографична бележка:
„Димитър Узунов е роден в 1842 година в гр. Охрид. Родителите му са били бедни. Д. Узунов е бил един от първите ученици в първото тайно българско вечерно училище в Охрид на братя Мустреви. Кюркчийският еенаф в Охрид, който е образувал фонд за поддържането на българските училища в града, виждайки неговите способности и понеже е бил беден, го изпратил в Цариград да следва курса по български език. В Цариград Д. Узунов се запознал и се сближил с мнозина от дейците по Черковния въпрос.
След завръщането си Д. Узунов последователно е учителствувал в Охрид, Струга, Битоля, Кукуш и др. Д. Узунов като учител в Охрид е въвел българския език в първоначалното училище; а Григор Пърличев го въведе от своя страна в класното.
Д. Узунов като учител а Охрид е бил един от активните членове в комисията, избрана от охридските граждани с предназначение да размишлява и да се грижи за всичко, което е трябвало да се предприеме от името на града против фанариотското иго.
През 1873 година, след смъртта на сръбския крал Михаил, мнозина интелигентни сърби дошли в Македония, за да водят агитация за въвеждането на сръбския език в училищата. Двама от тях дошли в Охрид са искали да бъдат назначени с незначителна заплата. Д. Узунов схванал техните скрити замисли и употребил всичките си сили, за да осуети назначаването им. Той заявил пред училищното настоятелство, че е готов да служи безплатно като учител през годината само и само да не се допуснат сръбските учители. Училищното настоятелство обмислило сериозно въпроса и сърбите не са били допуснати в училището.
През 1875–1876 година Д. Узунов бил учител в гр. Струга. Там Георги Чакъров, ценейки неговите способности и родолюбивите му чувства, въпреки бедността му се съгласил да му даде за съпруга своята първородна и хубава дъщеря Анастасия, тогава седемнадесетгодишна.
През 1879–1880 година Д. Узунов заминал за България, в София. Тук той е бил назначен за кратко време помощник-библиотекар в Народната библиотека. На следната година отново се завърнал а Македония като учител и училищен инспектор в Битоля, Охрид, Струга и Кукуш. В Битоля е бил учител заедно с Григор Пърличев.
През 1886–1887 година Д. Узунов бил назначен за директор на училището в гр. Куманово, където водил борба против сръбската пропаганда. На 9 октомврий 1887 година той починал внезапно там. Предполага се, че е бил отровен, защото през деня е бил на гости в едно сърбоманско семейство.“
От него е и следната бележка за Георги Чакъров:
„Георги Чакъров е роден в гр. Струга в 1829 година, а е починал през 1892 година, на 63-годишна възраст. В Струга е учил на гръцки при учителя Евгенидис, грък. Учил е и в Охрид и Тирана, също на гръцки. Дълги години е бил избиран като представител на християнското население в Охридско и Стружко пред каймакамина и кадията в Охрид за разрешаване на съдебни спорове. (Иска да каже, че е бил член в административния съвет на каазата — С. Р.). Той се е ползувал с голямо уважение не само пред християнското население, но и пред турците.
Г. Чакъров е сподвижник на братя Миладинови и виден народен деец по черковния въпрос в Охридско и Стружко. През 1876 година е бил български депутат в отоманския парламент на Митхад паша в Цариград. Неговият род — синове и внуци — даде видни революционери; борци за свободата на Македония: Александър Чакъров, Славка Чакърова-Пушкарова, Христо Узунов, Христо Матоа, Милан Матов и др.
Семейството на Георги Чакъров в Струга е познато не само като патриотично, но и като най-гостолюбиво. Винаги там са гостували, когато са идвали в Струга, всички македонски общественици-революционери, владици, консули и др.
Георги Чакъров бил близък другар и приятел на Григор Пърличев.“