Когато в 1868 година в Охрид се образува първата българска община, Чакъров беше един от нейните членове като представител на Струга и със своята смелост — един двигателен дух в нея. За него казвам в „Македония и Българското възраждане“ Той бе човек образован, със смел дух и властна природа. На едно по-широко поле той можеше да остави, при свояте блестящи дарби, бележито име. Но само еднъж той излезе на голямата сцена: в 1877 година, когато биде избран, заедно с Димитър Робев от Битоля в мимолетната турска камара в Цариград. Понякога, през зимата, моят другар Христо и аз виждахме Григор Пърличев и Георги Чакъров седнали край оджака от едната страна и от другата. Те приказваха за миналото и ние долавяхме никои думи, отзвук от старите борби. Те видимо се тачеха, но случваха се понякога и препирнн между тях: „Така беше!“ „Не беше така!“ Пърличев почина малко след това, в 1893 година. Скоро след туй последва го и Чакъров. Пърличев остави две дъщери и един син, Кирил, който още като ученик в Солунската гимназия влезе във Вътрешната организация и стана един от нейните водители. Чакъров имаше също две дъщери и един син. Син му, Александър, бе участник в Илинденското въстание; по-голямата му дъщеря, Славка, стана една от героините на революционното движение. Осъдена на смърт и после помилвана в Скопие, дето беше учителка, тя лежа две години в турския затвор. Омъжена бе за Никола Пушкаров, тогава също учител в Скопие и сетне познат в България като учен естественик. Напоследък неговото име беше чествувано с тържественост.
Охридското четирикласно училише, което се помещаваше в едно здание до църквата „Св. Климент“, беше много добре уредено. Имахме петима учители: Лев Огненов, Коста Лимончев, охридчани и двамата, Александър Чакъров, за когото споменах по-горе, Хаджимишев от Щип и брат ми Владимир. Всички бяха свършили Солунската гимназия освен Лев Огненов, който бе учил в Роберт колеж. Лев Огненов беше осиновен син на Петър Огнен, един от големите дейци на Българското възраждане в Охрид. Той преподаваше български език, владееше го отлично, защото в Роберт колеж бе имал като учител Стефан Панаретов, строг стилист и автор на една граматика.89 Но не толкова със своите уроди ми правеше впечатление Лев Огненов, колкото със своята личност. Възхищавах се от него. Той притежаваше нещо, което го отличаваше от другите учители, нещо по-благородно, което му идеше, после разбрах това, от възпитанието му, добито в една по-цивилизована среда. В Роберт колеж, както и във всички американски колежи, учат учениците да говорят пред публика. Това е тъй нареченото „oratorical contest“. Лев Огненов беше много красноречив, без патос и гръмогласие, но с грижлива литературна форма. Уроците му бяха образцови. Нека добавя, че се обличаше много елегантно. Той носеше дреха, която приличаше на къс жакет и която наричаха, не знам защо, бонжур.90
Двата горни класа на охридската прагимназия бяха слабо посещавани. В третия клас аз бях единствен ученик заедно със седем-осем момичета. Те ме канеха дома си, когато имаше да им помагам за решаване на задачи, и майките им ме гощаваха с баници и сладки. Между съученичките ми беше и една от дъщерите на Пърличева, Деспина. Тя не беше хубава — черничка като маслина, мъничка, — но имаше нежно лице и чудно хубави очи. Едно умно и деликатно същество с голямо очарование. От всичките тя най-вече ме привличаше. Зная, че и тя имаше хубави чувства към мен. Но никога не ми каза да отида у тях. Тя сякаш имаше някакъв страх от баща си.
Един път Пърличев влезе неочаквано в нашия клас, когато брат ми преподаваше френски език. Стоя няколко минути. Хвърли бегъл поглед върху ученическите чинове, гледа дълго и изпитателно брат ми и си излезе, без да продума. Брат ми разправяше след това: „Докато стоеше в клас, бяха ми замръзнали краката.“ Той познаваше характера на Пърличева и всеки миг очаквал някаква строга бележка от него. Защо бе това внезапно появяване на Пърличева в класа ни? Брат ми Владимир беше красавец, тънък, висок, рус, със сини очи и още ненавършил деветнадесет години. Едва бяхме стояли четири-пет месеца в Охрид, и момите му пееха вече една песен.
Охрид е построен на един хълм. Наблизо под нас бе къщата, в която живееше по-голямата дъщеря на Пърличев, Лойза91, омъжена за аптекар. Тя излизаше често на прозореца и стоеше там дълго. Клюкарският дух бе не по-малко разпространен в Охрид, отколкото другаде. Така тръгнала от съседите една мълва по града, че Лойза била влюбена в брат ми. Дочул това, Пърличев се разтревожил и казал: „Сакам да го видам ресенецот!“
89
По тая граматика бе учил и брат ми Владимир в Битоля. Тя бе разпространена в българските училища в Македония, може би защото бе печатана в Цариград и минала под турска цензура. Особеното в нея беше употреблението на ѫ. Така например наместо „кѫщата“ в нея се пишеше „кѫщѫтѫ“.
90
Аз напуснах Охрид в 1892 година и след това половин век не бях виждал Лев Огненов. В 1941 година получих писмо от него. Той ми говореше за една беда, в която бе попаднал, и търсеше моето съдействие като негов ученик.
След Междусъюзническата война, когато сърбите унищожиха българските училища и разпръснаха българските учители, той бил дошъл в България и постъпил като иконом в Червения кръст. След малък престой в София се върнал в Охрид и там останал да живее. Той бе вече стар и се радвал, че доживял да види Македония свободна и присъединена към общото отечество. Но ето, че един гръм пада върху него; Когато служил в Червения кръст, имало един чиновник, подчинен нему, който направил някои нередовности. Малко след като се настанила българската власт в Македония, в Министерството на финансите разтворили тефтерите и финансовият началник в Охрид отишъл да му каже, че е бил, неотчетен, и му заявил, че ако не внесе в даден срок надлежната сума, ще отиде в къщата му с изпълнителен лист. Можем да си представим каква трагедия е било това за него. Когато целият Охрид ликувал, той бил посрамен. Щом получих писмото му, отидох при финансовия министър, казах му кой е Лев Огненов, обясних му какво негодувание ще се появи в Охрид, дето той бе така високо почитан, ако българската власт отиде да му продава вещите. След това поисках от финансовия министър да телеграфира на финансовия началник да посети лично Лев Огненов, да се извини пред него и да му заяви, че въпросът за станалите нередности ще бъде уреден с предложение до Народното събрание в идущата му сесия. Че можах да възвърна спокойствието на един мой стар учител, тъй много обичан от мен, е един от най-хубавите спомени в моя живот. Когато отидох в Охрид, той ме разцелува и държа дълго ръцете ми. Радвах се да видя и съпругата му, госпожа Поликсени, която тъй мило бе ме посрещала, когато, ученик, отивах у тях. Жена ми беше с мен. Ние вечеряхме четиримата в малката градинка, пълна с цветя; една чешмичка шуртеше и добавяше към нейната прелест. Лев Огненов бе остарял, но оставаше все със същата изисканост в облеклото и с физиономията си на патриций. Той почина през 1953 година.