В Охрид имаше много гръцки кръстни имена. Казах, че по-малката дъщеря на Пърличев, която се учеше с мен, се казваше Деспина. В класа си имах две съученички с имена от елинската митология Афродита Филипчева и Клио Самарджиева92. Един от моите учители в Битоля бе охридчанинът Ахил Минджов. Гръцките имена се чуваха и в народните песни. В една от тях, която чувах често да се пее, тъй като мелодията й бе хубава, майката, която иска да отвърне дъщеря си от любовта й към един турчин, Осман бег, й казва да не посрами своя род:
Тия гръцки имена показват — покрай толкова други факти — колко силно е било влиянието на елинизма в Охрид.93 То се е упражнявало през векове чрез църквата, откакто Охридската патриаршия, българска по име, бе вече погърчена, и чрез училищата. В Охрид гръцкият език е бил толкова разпространен между голямата буржоазия, че митрополит Генадий, когато канил на едно събрание първенците да се свестят, че са българи, им говорил на гръцки. В гръцко училише се бяха учили Миладинови, Пърличев и толкова възрожденци от Охрид. Между старите хора имаше още през времето, когато се учех в Охрид, големи елинисти: Янаки Стрезов и Андроник Йосифчев.94 Но най-големият представител на учеността в града беше д-р Константин Робев. Той се учил в Янина заедно с Димитър Миладинов; записан бил през учебната 1837–1838 година в Атинския университет, свършил медицина във Виена и почти от половин век упражняваше лекарската си професия ту в Охрид, ту в Битоля. Д-р Робев, роден в 1818 година, бе вече стар човек. И той като Пърличев рядко се вестяваше по улиците. Виждал съм го да излиза от къщата на Робеви, къща триетажна, каквато не бях виждал дотогава и която се издигаше над всичко наоколо, като че ли с някакво господство. Сам той ми правеше впечатление с една отличителност, която го делеше от другите и която по-късно, мислейки за нея, разбрах, че беше аристократизъм. Вървеше с бавни стъпки, малко наведена глава, погълнат от своите мисли. Името му бе голямо в града. Но в тази устна летопис на народните борби, която се предаваше от старите на младите, това име не се споменаваше. Той е признавал своята народност. Руският учен Григорович, който посети Македония в 1844–1845 година и е гостувал у него една седмица, го нарича чист българин с европейско образование. Според някои свидетелства от съвременници той съчувствувал на българското движение, но без да взема видимо участие в него. Ако е помагал някога, то е било тайно. Някои даже го мислеха за гъркоманин. Така го наричаше баща ми. Неучастието на д-р Константин Робев поставя един психологически проблем: как да се обясни, че виждайки своя народ да се пробужда, той стои настрана от неговите борби?
Такъв е случаят и с д-р Пиколо. Но д-р Пиколо живееше в Париж, където от българските борби можеше да се дочуват само далечни отзвуци, а той се намираше в Охрид, когато братя Миладинови издъхваха в тъмницата в Цариград и Пърличева изпращаха окован в Дебър. Някои казват: кабинетен човек. Но и през стените на един кабинет може да влезе народният дух. Истината е, че в него е липсвал борческият дух, куражът. Имал голяма библиотека и много се занимавал с археология и филология. В епитафията на надгробната му плоча (той почина в 1900 година) се казвало, че голямата му наслада и утеха в живота била да чете Омир, Хораций и Шилер. Това най-добре го рисува. Интересно е да се изтъкне, че докато той се е предавал на такъв съзерцателен живот, другите Робеви, негови братовчеди в Битоля, бяха начело на българската борба.95
А. П. Шопов, секретар на Екзархията, който в 1891 година пропътува Македония, разправя за една среща с Георги Чакъров. Като ставало дума за славното минало на Охрид, той му казал: „Дай език на който искаш камък, и той подробно ще ти разкаже.“
Нямаше нужда камъните да имат език. Една устна традиция предава в Охрид миналото от поколение на поколение.
И Търново е град, дето живеят историческите спомени. Останки от дворци говорят за български царе; един патриарх излезе оттук, изгнан от турците, сподирен от едно отчаяно паство, плачуще подире му, и неговото име се споменава. Но всичко това е далечно и стои само в ума. В Охрид историческото минало живее в сърцата. Свети Климент е тук като едно присъствуващо лице, ежедневен покровител. Жените се кълнат в неговото име така, както се кълнат в челядта си: „Жими свети Климент“ — се чуваше постоянно от устата им. При всяка беда молитвите се отправяха към тоя светец от всички охридски домове. Когато Пърличеяа пращаха в Дебър, майка му казала: „Не бой се! Пред св. Климент горят безбройни лампади.“
92
Клио Самарджиева е една от героините на революционното движение; както Славка Чакърова, и тя лежа в турския затвор. Срещнах я у Славка Чакърова и разменихме спомени от миналото.
93
В Охрид бяха побългарили вече едно от гръцките имена. Василка се казваше Царева. И в Ресен стана едно побългаряване на чуждите имена чрез превод. Така Ставре стана Кръстьо, Сотир — Спас, Теохар — Божидар, Игнатия (латинско име) — Огненка, Тодорка — Богдана и пр. Едно любопитно кръстно име се яви след Илинденското въстание, някои селяни кръстиха момичетата си Возстанка.
94
Синът на Янаки Стрезов, д-р Г. Стрезов, бе един от известните адвокати в София. Един син на Андроник Йосифчев беше член на апелативния съд в Русе.
95
Робевите са много старо семейство в Македония, сигурно едно от най-старите. В края на XVIII век Стефан Робев (починал 1814 година) основал в Охрид голяма търговска къща. Неговите предприемчиви и образовани синове, Ангел (починал 1869 година) и Тасо (починал 1869 година), разширили търговията и основали клонове в Битоля и Виена с представителства в Лайпциг, Триест, Зара, Белград, Свищов, Пловдив, Цариград и на стоковия панаир в Узунджово.