Друго едно обстоятелство ми направи впечатление в Охрид. Докато другаде при веселби жените бяха отделно от мъжете, тук те се веселяха наедно, пееха наедно и понякога наедно вдигаха чашката. Непринудеността на жените в Охрид се дължи вероятно на това, че във вароша нямаше турци. Там ходеха по улиците като в някой свободен град.
Колкото свободни се чувствуваха охридчани във вароша поради отсъствието на турци, толкова силно притеснени бяха те вън от него. Турското население бе многобройно; при осем хиляди българи имаше пет хиляди турци. Към тях се прибавяха и петстотин албанци.102 Турците в Охрид не са потурчени българи, каквито са повечето в Ресен. Те са дошли заедно със завоевателите. Някои от тях носеха още името спахии. Една народна песен свидетелствува за настаняването им тук:
Турците в Ресен бяха обеднели и се намираха икономически зависими от българите. В Охрид много от тях бяха запазили своето богатство, То им даваше възможност да поддържат и могъществото си. Правителствената власт им беше подчинена. Никакво оплакване против тях не можеше да намери отзвук при нея.104
Особено лоши бяха арнаутите. По мое време в Охрид един злодей, на име Карабаджак, упражняваще терор под очите на властта. Описваха го исполин по ръст и със страшна глава. Разказваше се също, че със своите бързи крака можел да се пренася от планина на планина, като че лети. Никаква потеря не можела да го достигне. Пък и никаква потеря не отиваще подире му. Докато четата му върлуваше отвън, той идеше свободно да се разхожда по чаршията и всяваше в нея страх. Взимаше един вид данък от търговците. Като минеше пред някой дюкян, хвърляше кесията си и казваше със своя заплашителен глас: „Десет лири!“ или „Двайсет лири!“ Никой не смееше да му противостои, защото заплашванията на Карабаджак не бяха напразни. Дълго време властта го търпеше, защото видни турци, които делеха с него, го покровителствуваха. Скандалът стана много голям, стигна до консулите в Битоля и най-после Карабаджак биде изпратен на заточение в Анадола. За неговата последна участ зная един любопитен епизод. Чувал съм го от македонския войвода Петре Чаулев, охридчанин.
През Балканската война в суматохата, която настъпила в Анадола, Карабаджак успял да избяга от местозаточението си и подир мира минал в България. Еднъж той се явил при Петре Чаулев и го помолил да му намери някаква работа. „Сакам да ме туриш на леб105“ — казал му той. „Известен ми бе от Охрид — разказваше Чаулев. — Помнех как градът трепереше от него. Но какво да го правя? Самата тая случка много ме забавляваше. Пратих го по̀ляк106 в Дедеагач.“
Заедно с брат ми и мен в същата къща живееше и един учител, Хаджимишев. При нас идваха и някои други от учителите. Аз слушах техните разговори. Ставаше честа дума за владиката Григорий и някои недоволства в града от него. Григорий имаше авторитарен характер. Той не признаваше ни община, ни общинари. Всичко трябваше да му бъде подчинено. И у Синесий имаше властничество, но той бе расъл под турско, имаше търпение, такт и умееше да се налага, без много да личи това. Той държеше и сметка кой какво представлява с името си, с миналото си. Григорий не държеше сметка ни за име, ни за минало. По народните работи искаше всичко сам да решава.
Имаше в Охрид един бивш архиерейски наместник, поп Христо Маленков, от квартала Месокастро, един от най-видните борци по Черковния въпрос, всеобщо почитан. Той беше — познавах го добре като близък приятел на баща ми — човек с важна осанка, с голямо достойнство в държанието си и горд със своите заслуги. Григорий искаше да се отнася спрямо него като с обикновен поп. Огорчението на тоя заслужил човек бе известно на града и будеше негодувание.107 Инак Григорий имаше големи качества. В различие с много други владици, той не бе сребролюбен108, обичаше Македония с всичкото си пламенно родолюбие и правеше всевъзможни усилия, за да издигне на по-голяма висота духовенството. Срещу невежествени или небрежни свещеници вдигал е понякога патерицата в самата църква. Държеше също за външния вид и приличие на свещеничеството. Много свещеници той наказваше, задето ги видял в нечисто расо или с кирлива калимявка. Най-голямата жертва на неговото иго беше един енорийски свещеник в Охрид на име Ставре.
Обичай у този свещеник бе, като свърши вечернята, да тръгне по кръчмите. Охридчаните го виждаха как, връщайки се в къщи, се клатушка по улиците и понякога пада. Напразно Григорий го наказваше, заплашваше го, че ще го разпопи; свещеникът обещаваше, но човекът оставаше неизцерим. Григорий не го разпопи, защото бе добил най-сетне симпатия към него, но употреби едно друго средство: заповяда му всяка вечер, преди да си отиде у дома, да дойде да се представи и да му направи три метана. „Ако ги направищ, без да паднеш, ще видя, че не си пиян.“
102
В Охрид имаше освен българи, турци, албанци и четиристотин власи, които, както отбелязах по-горе, бяха спечелени за румънската пропаганда и държеха с българите. Евреи нямаше. Обаче в средните векове трябва да е имало тук не само еврейска колония, но и еврейски културен център. Това научих по една случайност.
Еднъж в Конгресната библиотека въа Вашингтон, чакайки да ми донесат някои поръчани книги, забелязах наредени близо до мен многобройните томове на еврейската енциклопедия на английски език. Полюбопитствувах да видя какво бе писано тук за България и по-специално за Македония.
Прочетох, че един покръстен евреин, Лео Мунк, станал охридски патриарх. Това не ме учуди. Тоя факт е известен на историците. Нататък прочетох, че през XIV век в Охрид бил роден един от големите еврейски книжовници — Бен Москони. Изненадващото за мене беше, че еврейската енциклопедия го нарича български учен. Взех след това немската енциклопедия. Намерих, че и тя така го нарича. Руската енциклопедия също казва; болгарский ученний. Това ме накара да се заинтересуаам за него.
Във Вашингтонската библиотека има между секциите на чужди езици и еврейска секция. В нея работят еврейски учени от европейските еврейски центрове. Имаше някои от тях, които като че ли бяха запазили сколуфите си от Галиция. При първото ми запитване за Москони те ми казаха, че той е познат учен и че има от него автобиография. След няколко дена те ми предадоха от тази автобиография следните редове, за които мислеха, че ще бъдат от интерес за мене. „Напуснах на младини отечеството си — Охрид, българско княжество, подвластно на Сърбия.“ Изселването на Москони станало в 1330 година, когато Охрид се включваше в пределите на Душаното царство. Това е единственото писмено свидетелство, което имаме за българския характер на този град от времето на цар Душана.
Еврейската енциклопедия говори и за друг един голям еврейски религиозен писател от Македония Исаак Бен Тобия, когото нарича също български учен. Исаак Бен Тобия бил родом от Костур и живял в единадесетия век.
103
При завладяването султаните раздавали на отличилите се бойци ленни владения под името зиамет и тимар.
104
През пролетта пристигна Андрей Ляпчев, който се бе завърнал за малко време от своето студентчество в Запад. Той бе минал през Петрино сам, пеша. Това предизвика голяма сензация; преди всичко, защото бе тръгнал сам по едно време, когато върлуваха разбойници и второ, защото не бе се чуло един човек от такъво семейство да пътува пеш.
Ляпчев не беше тогава още улегнал и сдържан. Неговият висок начин на говорене, нещо наложително, което имаше в държанието му и в небрежното му облекло — чувах всичко това да се коментира неласкаво от учителите. Той внесе у тях един вид смущение.
107
За ролята на поп Маленков в Охрид и по-късно ще приведа следното свидетелство: „През 1910 г. бяха се разбунтували албанските племена около Черна гора. За тяхното усмиряване потегли от Анадола грамадна армия, под командата на Тургут паша. След като усмири албанците, последният, по нареждане от горе, трябваше да мени своя маршрут и да мине през Дебър, Струга, Охрид, Ресен, Битоля, за да сплаши и респектира българите, които са злото и за новия турски режим. Слушайки за грозния терор, що приложи Тургут паша по усмиряване албанците, страх и трепет вдъхваше у българското население идването към нашия край на тоя тиранин, облечен в неограничена власт. Бях личен свидетел в Охрид, когато пристигна армията на Тургут паша. Тя бе разположена на лагер по широките ливади край града, които бяха почернели от многохилядната велика сган. Страхът у населението бе такъв, че наредиха се молитвени четения от религиозните и набожни охридчани към техния покровител св. Климента, за да спаси града от грозящата го напаст. Помня още как митрополитският наместник, свещ. Хр. Маленков, утешаваше народа с чудотворната сила на св. Климента, която се била проявявала винаги в разни напастни времена за града, та и сега няма да остави светията да пострада българското население. И действително верата и надеждата спаси Охрид. Когато се явихме пред Тургут паша, като делегация от страна на българите, за да поднесем пред неговите стъпки верноподаническите чувства на българското население, той ни даде своите началнически съвети и ни увери, че на другия ден си заминава. Така мина това страшилище за българите и през Ресен, Битоля.“… (Авторът на горните редове по това време е бил наш училищен инспектор за цялата Охридско-Преспанска епархия.) — Георги Трайчев, Спомени от моето 40-годишно учителство (1889–1929). С., 1930 г., сс. 77–78.
108
Напротив, той бе много щедър и щедростта му го е хвърляла в големи финансови затруднения. В 1897 година, когато правителството на д-р Стоилов доби берат от Портата за трима български владици — в Битоля, Дебър и Велес, — той бе преместен в битолската епархия. При посещенията му в Цариград за отдих и за съвещание с екзарха никога не се връщаше оттам, без да носи скъпи подаръци и за високопоставени турци. Така той си създаваше приятелски връзки, ценни за успеха на неговата дейност.
Митрополит Григорий остави голям спомен в Битоля. Между друго той построи там митрополията. Деспотичен спрямо подчиненото му духовенство, наложителен в общината, вратата му беше отворена винаги за тия, които имаха нужда от неговото покровителство или от неговата помощ. От селата идеха с оплаквания от турски насилия; той никога не оставаше глух към тях. Застъпванията му пред турската власт бяха винаги енергични и смели. Представител на политиката на екзарха, той посрещна зле революционното движение и има впоследствие големи конфликти с местните ръководители на Вътрешната организация. Ставало бе дума да се вземат крайни мерки спрямо него. Но той бе неустрашим и не се преклони. Почина през 1906 година.
Един упрек има да направя спрямо неговата памет, а то е, че събори съвсем тъй наречената „Латинска църква“ в Охрид, която се намираше близко до църквата „Св. Климент“. Тя бе останала от времето на католишката пропаганда в седемнадесетия век, когато Охрид бе седалище на католически митрополит. Разрушена от турците, от нея стояха само стените. С голямо любопитство гледах по тях фреските. Григорий в своя религиозен фанатизъм не искаше да съществува в Охрид такъв един спомен.