Първото му затваряне е в 1898 година. В Охрид беше почнала да прониква сръбската пропаганда и един охридски гражданин, Димитър Гърдан, се бе продал на нея. Жив пример на родоотстъпничество, петно за един град, прославен със своето родолюбие — а, както се вярвало, и турски шпионин, — Вътрешната организация решила да го накаже. Един млад учител, Методи Патчев, го застрелял на улицата посред бял ден. Той бе арестуван и заедно с него бяха арестувани Дуле Узунов, Кирил Пърличев и др. От затвора Дуле пишеше на майка си: „Моля те — в името на светите ми чувства към теб — да не скърбиш, нито да плачеш за мен. Най-доволен ще се чувствувам, ако ти с твоето поведение бъдеш пример за другите майки.“
В 1902 година, януари, той пак е арестуван и освободен през март 1903 година.
Тъкмо тогава бил убит в едно сражение войводата на охридската чета Тома Давидов.109 Дуле Узунов взел неговото място. На Смилевския конгрес, където се решава въстанието, той е избран за началник на всички бойни сили в охридския район и взел участие в боевете срешу турската войска. Подвизите във въстанието бяха много. Но турската сила най-сетне надви. Настъпи неизбежната трагедия: опустошени села, население избягало в горите, отчаяние у по-слабите духом, тук-таме ропот против тия, които повели народа. Мнозина от водителите заминаха за България. Между тези, които останаха, бе, заедно с Даме Груев, и Дуле. Неговата душа се терзаела от безмерното злощастие, в което бе попаднал народът. Мъчела го жестоко и мисълта, че и той бе от средата на хората, които бяха хвърлили тоя народ в непосилна борба. И ето, че отива в село Куратица, събира селяните и им казва: „Братя, слънце искахме, а даже и искра не получихме. Пожелахме и ние като другите при свобода да живеем, а ето с кръв и огън се заля земята ни. И за всичко — знаете ли? — аз съм виновен. Затова вам се предавам — каквото щете, правете с мен. Предайте ме, убийте ме…“ Общ плач посрещнал тия му думи. Дуле бил изтощен, блед, очите му горели от скръб. Една бабичка промълвила през сълзи: „Гледайте Христос! Втори Христос!“ Никой не помислил да го укорява. Селяните казали; „Ех, Бог тъй наредил.“
До 1905 година Дуле продължил своята революционна дейност, насърчавайки духовете, възстановявайки, дето мине, разстроените редове на Организацията. През април тая година той бе заграден от турския аскер в село Цер, Крушевско. Четата се сражава до края на върховните си сили. Но турската войска била голяма и постоянно се увеличавала. Никакъв опит за пробиване не бе възможен. Тогава Дуле и четиринадесетте му другари решили да изпълнят клетвата си при революционното им посвещение: да не се предават живи. Командуващият турската част от своя страна гледал да ги убеди да се предадат, като им обещал, че ще бъдат помилвани. Направил някои опити. Изпратил най-напред свещеникът на селото да ги убеждава. След като свещеникът се върнал, без да успее, пратена била учителката. Тя стояла по-дълго. В това време Дуле написал писмо, което учителката взела и скрила в пазвата си. Турците не обискирваха жените; така тя могла да запази писмото. В него Дуле, преди да свърши със себе си, изпраща до другарите си от Организацията своя последен завет: „Уверен, че не ще бъдем избавени, за последен път пращам ви братски поздрав… Последният съвет до всички другари е: да бъдат искрени към делото всички ония, които му служат… Нашата идея ще бъде постигната. Ето защо ще умра спокоен и с чиста съвест пред законите на светата ни Организация. Досега умишлено с нищо не съм напакостил на Делото, ако ли сте забелязали в мене някои погрешки, то уверени бъдете, че туй е станало неволно. Прося извинение.
Моля нарочно поздравете любезната ми майка, която никогаж не съм я забравил от ума, защото тя ме направи такъв. Нека и тя ме извини, че с нищо не се е зарадвала от мене.“
В писмото има и няколко щифровани редове. „Срещу скалата, където сме сега — пишеше той в тях, — оставих во една дупка на зидът моето кесе со четири и пол наполеони и една лира и около четиридесет гроша. Те са охридски пари.“
Когато смъртта вече летяла над него, той имал достатъчно свобода на духа, за да мисли за малкото съкровище на Организацията, което носел със себе си, гледайки да го тури в безопасност. Докрай той не бе загубил и своя хумор. Писмото свършва с тоя послепис:
„Имам достатъчно време, за да ви направя някои възклицания, но излишни ги считам.
С’Богом свете и ти Савле Въртоверче!
Ета ви богат материал за Шангов и бюлетин.“
109
Тома Давидов, запасен капитан от българската армия, бе родом от Ловеч. Близък другар на Борис Сарафов, той бе подпредседател на Върховния македонски комитет в София. За него ще имам случай да говоря по-късно.