Италианските офицери от жандармерията в Македония, възпитани в почит към традицията на Мацини и Гарибалди, гледаха с голяма симпатия на македонските революционери. Един от тях, капитан Лоди, който бил в някой град близо до селото Цер, когато се научил, че е заградена четата на Узунова, тръгнал бързо за там с надеждата да я спаси по някакъв начин. Но когато пристигнал, било вече късно. Развълнуван и обзет от възхищение пред героите, лежащи в своите кърви, се провикнал „Какви борци!“ Доброволната смърт на четниците поразила и офицера, командуващ обсаждащите турски части. Той ги посочил за пример на своите войници и казал „Ето как се умира за отечество!“
В битолския пансион
Когато напуснах Охрид за ваканцията, аз смятах, че ще се върна пак там заедно с брата си, за да продължа учението си в четвърти клас. Обстоятелствата обаче наредиха друго. Брат ми биде преместен за учител в Тетово.110 Така се реши да постъпя в битолския пансион. После разбрах, че баща ми от страх, че веселият живот на другарите му зле ще повлияе на брат ми, ненавършил още двадесетата си година, не желаел да го остави по-нататък в Охрид. Брат ми замина за новото си местоназначение с тежко сърце.
В Битоля баща ми беше ме водил вече няколко пъти. Когато се занимавах с Любен Каравелов и неговия престой в Белград, направи ми впечатление, че половин век след като Сърбия беше свободна държава, нейната столица брояла 30 000 жители. Битоля тогава имала 80 000. Сега тя имаше като че ли още по-многобройно население, от същите народности, както в Ресен, и всички говореха български. Който би се разходил по пазара, би помислил, че това е чисто български град. Особено впечатление направил тоя факт на Биман, бивш кореспондент на „Standard“ в София, автор на биография на Стефан Стамболов. Когато посетил Битоля, останал учуден, че навсякъде се говори български. Отишъл на едно заседание на административния съвет на вилаета и чул, че разискванията стават на български. Разпитал за това председателя на съвета. Малик бей му казал: „Иначе и не можеше да бъде. Членовете на съвета от разните народности не знаят турски. Единственото средство да се разбираме е българският език.“
Ние слизахме в „Ингилизхани“, едно грамадно старовремско здание, което свидетелствуваше за старите времена на Турция и за някогашния й търговски живот. През една тежка врата се влизаше в голям двор, около който се издигаха два етажа. В приземието бяха яхърите и складовете за стоки, донасяни от кервани. В етажите над него вървяха околовръст чардаците, край които имаше стаи за пътниците, а в двора — чешма и водопой. Битоля, така бърже западнала под сръбското владичество, тъй като от територията, икономически свързана с нея, част се даде на Албания, част мина под Гърция, беше тогава търговски център на обширна област, която отиваше чак до Елбасан и нататък. Пъстро гъмжило пълнеше хана. Тук беше като един види борса. Турци, албанци, власи, българи — всичко това влизаше, излизаше, шумеше. Вечерта зрелишето беше още по-живописно. Аз го гледах с удивени очи като нещо странно, но и много любопитно. След дневната залисия пътниците насядваха по чардаците. Тук някой свири на тамбура, там събрани групи пеят; други под светлината на мъждееща лампа играеха табла. На прага на някои от стаите се продължаваха с ръкомахания и ировиквания недовършени пазарлъци. Ето че се отварят с трясък тежките врати на хана и в тъмното пристига някой керван. Той влизаше като нашествие в двора и го изпълваше с тропота на конските копита и с викове. Тия сцени много поразяваха въображението ми и да ги опиша беше първият ми опит за съчинителство.
Друг един детски спомен от Битоля е безистенът — старо каменно здание с няколко пасажа, в което се намираха магазините на големите търговци. Безистенът беше като постоянна изложба на всички манифактурни стоки, които оттук се пръскаха в областта. Пред погледите на минувачите лъщяха със своите разноцветни и ярки бои коприни от Бруса, джанфеси от Дамаск, шалове от Кашмир, килими от Персия. За пръв път виждах пред себе си такава картина на източен разкош и великолепие.
Баща ми лично ме заведе в Битоля, за да ме настани в пансиона. Пристрастен вече към народните работи, аз го питах кои са тук големите българи. Големите, ми каза той, са вече умрели. Това бяха д-р Мишайков и Димитър Робев. По-сетне, готвейки „Македония и Българското възраждане“, се запознах с тяхната дейност. Те и двамата са учили в Атина. В същото време там се намирали д-р Чомаков и другарите му от училището на прочутия Каирис в Андрос.
Аз съм разказал в „Македония и Българското възраждане“ как те образували на тоя гръцки остров тайно дружество за пробуждането на българския народ. Д-р Мишайков и Димитър Робев попаднали в кръга им и споделили неговите мечти и техния жар. Д-р Мишайков, след като свърши медицината в Пиза, където се учеше и д-р Чомаков, се настани в Битоля и достигна чина на главен лекар на областта. Димитър Робев, познат на Раковски от Атина, поде голямата търговия на баща си, която се простираше и вън от пределите на Турция. Различни по природа, но сдружени в съшия устрем, те поведоха борбата срещу тая силна крепост на елинизма, която представляваше в Битоля гъркомано-цинцарската едра буржоазия под водителството на гръцкия владика. Димитър Робев бил смел и неустрашим; д-р Мишайков по-улегнал, но със същата волева сила.
110
Тетово, на границата между Македония и Албания, с албанци, от които пъшкаше българското население, му изглеждаше като заточение. Силното настъпление на сръбската пропаганда там създаваше, от друга страна, борби, за участието в които той, едва преди година свършил гимназията, не се виждаше подготвен. Но брат ми имаше такта на баща ми и добре се справи с всички трудности, които предвиждаше. След Тетово главен учител в Кочани и после в Криворечна паланка, той прекара голяма част от своето учителство в тоя дел на Македония, където българите имаше да отблъсват постоянно засилващите се и подкрепяни от турската власт сръбски удари. Оттам Екзархията го прати в Костур като главен учител и директор на ученическия пансион. И това беше пост на борба. Но докато на север българщината се бранеше против настъплението на сръбската пропаганда, тук тя настъпваше против остатъците от гърцизма.
Последното назначение на брат ми беше в Струмица, като училищен инспектор. И тук се водеше борба с гъркоманството, което напъваше последните си сили. Екзархът ми се сърди, когато в 1906 година повиках брата си в София. Той ценеше неговата преданост към службата, умението му да се постави добре пред гражданството, както и пред турските власти. Виждаше в него и един привърженик на своята политика. Действително, до като аз, твърде млад още, поех революционния път, брат ми смяташе, че трябва най-напред да се завърши с успех екзархийското дело. Но макар с тия възгледи, той имаше всичкото доверие на Вътрешната организация. През време на Илинденското въстание, намирайки се в Ресен през ваканцията, той е помагал всячески на започнатото народно дело, като образувал от нашата къща център, гдето селяни са идвали със своите съобщения. Майка ми казваше, че, за да крие получаваните книжа, зашивала ги под фустата си.