За него се предаваше един трогателен спомен.
След като подарил едно голямо място за българска църква в Битоля и едра сума за построяването и, той при това високо официално положение, което имал, носил сам тухли за нейното съзиждане, давайки така пример на своите съграждани. За успеха на борбата на д-р Мишайков и Димитър Робев против гърцизма способствувало много тяхното влияние пред турските власти. За почитта на турците към първия свидетелствува неговият чин: за втория достатъчно е да кажа, че беше избран депутат в турския парламент в 1877 година. „Ние, казваше баща ми, отивахме при тях за съвет и подкрепа. Охрид беше примерът, Битоля — водителството“.
Когато се учех в Битоля, имаше двама познати български първенци Никола Робев и Петраки Радев. Никола Робев, брат на Димитър Робев, учил и той в Атина, бе участвувал в българското движение. Но той бе човек въздържан и утежнял вече от годините. Петраки Радев, макар добър българин и с влияние в града, се държеше малко настрана. Сам с гръцко образование, той не вярваше на българските училища. Двамата му синове, д-р Александър Радев, бъдещ голям адвокат в София и министър на правосъдието в кабинета на д-р Данев, Гоце Радев, бъдещ пълномощен министър в Рим и сетне главен секретар в Министерството на външните работи, се учеха в гръцката гимназия в Битоля и свършиха правото в Атина.
Между общинарите в Битоля имаше един човек, популярен между народа, обичан и от интелигенцията: Димо Камче. Като ме заведе при него, баща ми каза: „Той е син на даскал Камче, от село Ватоша, Тиквешко. У тех е била първата българска печатница в Македония.“111 Димо Камче беше нисък, пълен човек, с кръгла като луна глава и мургаво лице, по което добротата и благодушието течеха като на струи. В действителност в оня момент ставаше смяна на поколенията. Готвеше се също и промяна в задачите. Борбата срещу гърцизма продължаваше, но вече по периферията на Македония и със своите последни удари. Една друга борба трябваше скоро да почне — революционната. По Черковния въпрос бяха водили народа чорбаджиите и една интелигенция с български пламък и гръцко образование. Революционното движение ще извика на сцената друг род водители; излезли из българските училища, между които ще има и млади чорбаджии, синове на старите дейци. Такива ще се явят скоро в Битоля.
Битолският пансион се помещаваше в къща, принадлежаща по-рано на турски първенец и голям приятел на българите, Малик бей. Тя се състоеше от две здания: едното, по-голямо, е служило според турския обичай за харемлък, т.е. там, където живееха жените; другото за селямлък, т.е. дето се приемат гостите. В по-голямото се помещаваха класовете, канцеларията, трапезарията и някои спални. Другото служеше само за спални.
Битолската прогимназия имаше в очите ми голям престиж. Постъпих в нея с трепетно чувство, като че ли чаках да получа откровения. Цялото ми битие бе погълнато от трескава жажда да се уча, но бях обзет също и от боязън пред новия живот, който ме очакваше. В Ресен бях се учил с познати деца и в Охрид в класа ми имаше само момичета. Навикнал на меки отношения, тук трябваше да живея с по-друг род другари. Първите дни бяка доста мъчителни. Имаше между съучениците ми някои от Прилеп, по-възрастни от мен, по-яки и грубо закачливи. Моето слабо здраве и свенливият ми тогава характер като че ли ме предопределяха за жертва. Но това не трая дълго. Една скрита сила за отпор, която се събуди неочаквано у мен и която сетне винаги ме е придружавала през дългия ми живот, тури край на тия задиряния, изходящи, впрочем, не от лоша умисъл, а от лош навик. Сърдечността, която владееше между другарите, заличи скоро тоя неприятен спомен.
Учениците в битолския пансион идеха от цяла Югозападна Македония, от Прилеп до Костур и от Костур до Струга. Те бяха от разни социални среди. Някои бяха синове на състоятелни граждани; те плащаха пълен пансион. Други — деца на еснафите; те бяха на полустипендия. Имаше и селянчета — стипендианти. Ние се стараехме да говорим на чист, литературен език. Но влиянието на диалектите ни силно се чувствуваше в изговора. Особено се изтъкваха дебелото произношение на Прилеп и пеещият акцент на Костурско. От разни класи на обществото, от разни места, с различни темпераменти и с различни, добити в семейството понятия, едно ни свързваше като в някаква свещена связ — фанатичната любов към отечеството. Народността беше нашето верую. Българският дух бе у всички висок, но с особена страстност у учениците от костурските села, тъй като борбата срещу гърцизма, улегнала другаде след победата, се водеше там с постоянен пристъп и при големи жертви. Слушал у дома толкова разкази за гръцко-българската разпра в нашия град, аз бях в пълно съзвучие с тях. Разговорите ни често се въртяха около народните работи: в еди-кое си село църквата била отнета вече от гъркоманите; еди-кое си друго село не се отказвало още от патриаршията; български училища били отворени, но не навсякъде, дето имало българи. Да мине цялото Костурско под екзархийската власт беше мечтата, която ги владееше. Аз, от своя страна, им разправях как сме посрещали нашите владици, ликуването на българите, яда на гъркоманите; те въздишаха: кога ще ни огрее и ние да посрещаме български владика!
111
Йордан Иванов в своето ценно съчинение „Българите в Македония“ пише: „Архимандрит Теодосий заедно със своето ранно учителство в Солун нагласил и първата българска печатница. Тя изпърво работела полутайно в село Ватоша (Тиквешко), при даскал Камче, дето се печатали щампи на светци и църковни книжлета.“