Другарите ми от Костурско, след като свършиха Солунската гимназия, станаха учители, някои по селата си, някои другаде по Македония. Влезли във Вътрешната организация още в Солун, те се явиха ръководители в революционното движение и участвуваха в Илинденското въстание.
Ще говоря за двама от тях Кузо Чеков и Васил Шанов. Кузо Чеков, арестуван след Илинденското въстание, бе научил в затвора от някои турци да прави кесета с разноцветни мъниста. Като дойде след освобождението си в България, той подари едно такова кесе, много изкусно изработено, на д-р Генадиев, тогава министър на търговията и земеделието. Генадиев, очарован от неговата сръчност и от проявения в работата му вкус, го изпрати със стипендия в Лион да постъпи в едно училище за тъкачество. Ловък и със съдействието на някои членове на френската франкмасонерия, в която постъпил, Кузо Чеков се добрал и до някои технически похвати, които в Лион ревниво крият от чужденците, за да се избегне конкуренцията. Като се завърна в България, той основа, с един отначало малък и после разширен капитал, фабрика за тъкане на копринени платове. По едно време той бе почнал и тъкането на платове за църковни одежди.
Васил Шанов, живееше в пансиона, но се учеше в Идадието.112 Турското училище не го направи туркофил. Учител в Битолската гимназия по турски език, участник в революционното движение, в неговата къща се е вадил на циклостил бунтовническият лист, издаван от Вътрешната организация. Много близък с него в битолския пансион, поради отсъствието си от България аз дълго време не бях го срещал. В последните години той работеше в Народната библиотека, в Ориенталския отдел, при разчитането на стари турски документи. Отличен преподавател, той приготвил по турски език две студентки113, които сега също работят в полето на турската история във връзките и с нашето минало. Васил Шанов почина неотдавна, чист човек, блага душа, всичките му другари го оплакваха.
Искам да отбележа имената на още двама съученици, добили известност в България — Филип Манолов, учил философия в Германия и после в Берн, беше седемнадесет години (с прекъсвания) главен секретар в Министерството на народната просвета. Знаех, че Филип Манолов беше от село Емборе; после се научих за заслугите на семейството му към българското дело. За втория, Борис Стрезов, говорих вече.
Пансионът имаше голям двор. Но нямаше никога в него игри, викове. Ние се разхождахме тихо по него, кога разговаряхме, кога си приповтаряхме уроците, помагайки един на други. За спорт не можеше да става и дума. Прилежността беше изобщо голяма. Повечето от нас влязоха в училището, както се влиза в църква, с някакво благоговейно чувство. Жаждата да се учим беше част от нашето родолюбие. Разбира се, успехът не беше еднакъв у всички. Имаше ученици, които бяха дошли от техните места със слаба подготовка. Но със своята ревност и с вътрешен пламък те успяваха да догонят другарите си.
Един от моите съученипи от четвъртия клас бавно и мъчително се влачеше по пътя на своя напредък. Учението му бе почнало с наустницата в един кичевски манастир. За забавление ни учеше да сричаме по старобългарската азбука. Думата „желька“114 той четеше: животе-же, люди-лъ, како-ка = желька, Той имаше дълъг нос и другарите бяха му дали името тапир. За да го закачат, те сричаха тази дума, както той сричаше думата желвка: твърдо-та, пуки-пи, ръци-р = тапир. Добродушен момък, той сам се смееше на тия закачки. Бях в много добри отношения с него и го карах да ми разправя за учението в манастира подробно. В замяна на това му помагах по френски език, което бе сизифовски труд, защото каквото научеше през деня, на другия ден го забравяше. Действително, минаването от наустницата към френските неправилни глаголи беше изпитание над силите на неговото разбиране.
112
Турската гимназия.
Едновременно с Шанова в Идадието се учеше Панчо Дорев, син на български книжар в Битоля. Той свърши правото в Цариградския университет, стана член на апелативния съд в Солун и подир младотурската реаолюция бе избран за депутат в турската камара, като кандидат на младотурския комитет. Българската академия на науките е издала от него два тома „Документи по българската история“. Подир Балканската война Панчо Дорев постъпи на служба а Министерството на външните работи и по едно време беше наш генерален консул в Будапеща.