Дудев ни преподаваше обща история и история на България. Колкото и да му липсваше всякакъв патос, ние, когато той ни приказваше за далечното българско минало и за превратностите на българската съдба, слушахме го като че ли със спрян дъх. Обстановката, при която ставаха тогава предаванията му, още повече засилваше нашето вълнение. Преди да почне урока по българска история, той ни караше да затворим здраво прозореца, за да не се чува отвън, и снишаваше гласа си. Така настъпваше в цялата зала една тайнственост.
Да се затворят прозорците беше разумна мярка, тъй като те гледаха направо на улицата. Веднъж, бидейки отворени, те станаха причина за много любопитна случка.
Директорът ни, Наследников, който преподаваизе катехизис, ни изпитваше. Вдигна едного от нас да каже „Веруюто“. Нещастникът не го бе научил и като почна: „Верую во единнаго Бога Отца, Вседържителя Творца“, по-нататък не можа да отиде и спря. Настъпи мълчание, през време на което Наследников строго го гледаше. В това време тишината бе нарушена от един глас, който идеше от улицата. Тоя глас подемаше „Верую“ оттам, отдето бе спряно в класа, и го продължи безпогрешно. Наследников отиде към прозореца и констатира, че успешният продължител е едно бозаджийче от кичевските села. Тоя ден ние не се чувствувахме горди за класа си.
Имахме и един учител по псалтика116, предмет необходим, тъй като някои от учениците предстоеше да стават учители по селата и трябваше да пеят в църква. Имаше между другарите и такива, които се учеха добре при него, за голяма негова гордост. От мене обаче беше крайно недоволен, защото аз не можах да науча даже имената на нотите. Като почнех па-ву-га-ди, не можех да изкарам това до края. „Срамота, казваше ми той. Син на Трайче Радев, един прочут певец. Когато баща ти рече да изпълни едно «Достойно естъ» на пети глас, дори стените на църквата се раздвижват. А ти не можеш да научиш да пееш даже «Христос воскресе».“ Трябва да призная, че от тези укори не почувствувах никакъв срам.
Учителите ни бяха родом от Македония. Ахил Минджов и Кецкаров — охридчани; Дудев и Гьорче Петров — прилепчани; учителят по псалтика — битолчанин; само директорът, Антон Наследников, беше от княжеството, габровец. Ние много се възхищавахме от него. Беше висок, представителен човек, вървеше по улиците, макар вече възрастен, с бодри стъпки, турил феса си ниско до веждите на една страна, което му придаваше според понятията в Турско нещо гордо и смело. Той знаеше добре турски и със своето държане много импонираше на турците. Ние чувствувахме разлика между него и другите ни учители. Сега разбирам, че от него вееше духът и самочувствието на един свободен гражданин от свободна България, докато другите ни учители, расли в Турция, колкото и да кипеше в душата им бунт против робството, чувствуваха неволно неговата тежест.
Малко след като напуснах битолската прогимназия, в семейството на нашия директор се разрази голяма драма. Преди да дойде да служи в Македония, жена му се побъркала и била пратена в лудница, понеже лекарите обявили, че болестта и е неизцерима. Наследников, който бе баща на три дребни дечица, без да има при него някой да ги гледа, поискал развод и се оженил. Минало бе доста време и ето, че напук на мнението на лекарите, душевно болната се изцерила. Тя дошла в Битоля да види децата си, но без намерение да заеме при бившия си съпруг своето място. Тогава между двете съпруги на Наследникова, бившата и настоящата, се разиграла борба на благородство. Едната казала, че ще си замине, защото загубила по своя вина правата на венчилото си; другата, че трябва да остане в семейното огнище тая, която е майка на децата. Така и станало.
Първата жена била образована и високо интелигентна. Може би от нея наследили своите дарби, двамата й синове се отличиха много в учението си и своята кариера на юристи. Чувам, че единият работи отдавна в Париж, него не съм имал случай да срещна; другият, Тихомир Наследников, беше един от най-видните адвокати в София. Той преведе от френски и издаде голямото съчинение на професор Планиол по гражданско право. Почина тази година (1954).
Аз се учех добре по всички предмети, но най-ревностно по френски език.
В Ресен се говорят и досега четири езика: български, турски, албански и влашки. Бих могъл да кажа, че оттам ми дойде желанието и способността да уча чужди езици.
Но виждам и друга причина. Както казах, като дете бях много слаб. Баща ми беше изписал едно френско вино с хинин — „Quina Laroche“. Беше в стъкла, увити в хартия, по която имаше фотографиите на прочути лица от Франция заедно с факсимилета на писмата, с които те го препоръчваха, изтъквайки ползата, която са видели от него. Гледах ги и се чудех колко много се различаваха по вид от хората, които виждах около себе си в Ресен. Попитах майка си: „Майко, какви са тия люде?“ Тя ми каза: „Французи.“
116
Той беше баща на моя съученик Кирил Христов и дядо на сегашния световно известен наш певец Борис Христов.