— Глупаци, наивници! — изръмжа брат й. — Казвам ви, нито Джордж, нито Луи ще имат нещо общо с воденето на тая война, докато и сетната миля гори между нашите колонии и вашия град Квебек не почервенеят от пламъци и кръв.13 Бога ми, тя е вече започнала! Френските и английските търговци се бият, колчем се срещнат по границите, а наемници индианци на едните скалпират другите, та дори и бели са се включили в тая хубава игра — ето на, Масачузетс е изпратил Лъвуел и петдесетте му бойци на лов за глави на индианци и французи (без разлика кои, макар заповедта да гласи: само червенокожи!) при цена пет шилинга на ден, плюс награда за всеки донесен скалп; а долу в колонията Ню Йорк сър Уилям Джонсън плаща английски пари за човешка коса, докато французите (и ти го знаеш, Анри!) плащат по сто крони за скалп, бил той бял или червенокож. Сега индианците посят коса, а не кожи, защото цените са по-високи и пазарът по-сигурен; а нашите хора (и французите, и англичаните) полагат все по-големи усилия всеки ден да ги превърнат в демони с помощта на ракията, парите и огнестрелното оръжие. А вие си седите тук като двойка глупави гълъби с младо пиле в гнездото и със скалпове, оценени по петдесет лири парчето, с отворени прозорци, отключена врата, загубили здравия си разсъдък, докато отвъд тоя хълм, само на няколко мили, вашият съсед Тонтьор прави бойници в къщите, обучава земеделците да стрелят; барикадира прозорците, прави вратите от дъбово дърво и превръща молитвения дом във форт. Той знае какво ще дойде от земите на племето мохок и се подготвя колкото може.
— Неговата работа е да войникува — отвърна Анри, все още без да загуби спокойния си вид въпреки мрачното и страшно бъдеще, нарисувано от Хепсиба в този спор, — в дарението на краля е поставено условието той да укрепи имението си било в мир, било във война.
— Освен това — обади се Катърин — Тонтьор държи жена си и дъщеря си при себе си, а ако ги застрашаваше някаква опасност, положително щеше да ги отпрати оттук. — Тя стана от мястото си, обиколи, спря зад него и го прегърна през рамената. — Хепсиба, ние знаем, че всичко това, което ни разказа, е вярно — заговори тя и притисна бузата си до неговата. — Страшни убийства стават в пограничните области, от които идваш, и тъкмо затова Анри е довел Джимс и мен в своята родина, където царят само мир и приятелство и няма помен от страхотните убийства и отвратителни сделки, за които говориш. Ти ни убеди в своята неправота, братко, защото ти си тоя, който трябва да се махне от борбите и опасностите и да дойде да живее при нас. Тогава щастието ни ще бъде пълно. Много години вече се моля да дойдеш и никога да не ни напускаш!
— Като сме заедно, това тук ще бъде рай — потвърди Анри.
— И аз ще ти намеря жена — добави Катърин, — жена, която много да те обича; а докато си нямате свои деца, ние ще ви отстъпим половината от Джимс.
Хепсиба внимателно се освободи от прегръдката й.
— Зарад Джимс трябва да промените местожителството си и да отидете на място, където има учител и където може да научи повече — каза той, като се хвана отчаяно за последното съображение, след като не бе сполучил с всички други.
— В цяла Нова Франция и в английските колонии няма по-добър учител от нашата Катърин — отвърна му гордо Анри. — На английски и френски тя е дала на Джимс повече, отколкото би могъл да научи във вашия град Олбъни или в нашия колеж в Квебек; защото там на едното място той щеше да бъде англичанин, а на другото французин, докато тук е и двете, както баща му и майка му, и никога не ще тръгне против едната или другата кръв, които текат в жилите му.
— О, в това съм сигурна — съгласи се Катърин. — Аз се моля на бога моят Джимс никога да не стане воин.
Когато след известно време Хепсиба се качи на тавана да си легне, той спря за миг със запалената свещ край леглото на Джимс, където момчето спеше, прегърнало кадифения плат и с усмивка на устните. Джимс сънуваше и сънищата промениха усмивката; на лицето му се изписа по-мрачно изражение. Както го гледаше, Хепсиба се сети за последните думи на Анри Бюлен и за молбата на сестра си и устните му беззвучно пошепнаха:
— Те не могат да те опазят от това, момче… нито с надежди, нито с молитви, нито с цялата си вяра. Тя идва и когато дойде, ти ще удряш, и ще удряш здравата, и тогава ще станеш това, което ти е писано да бъдеш, Джимс: воин!
В светлината на свещта червеното кадифе като че ли отговори на Хепсиба Адамс, но понеже не можеше да види повече с очите и не се задълбочи повече с мислите, търговецът тихо се съблече, духна свещта и си легна.
Катърин сложи закуска с пукването на зората, а Джимс беше станал още по-рано и помагаше на баща си в домакинството. Волът бе нахранен и колата готова за цял ден тежък път, преди още вуйчо му Хепсиба да се събуди и слезе долу. Приказките за война и кланета, и смърт не бяха оставили мрачна следа в душата на Катърин и когато отиваше гол до кръста при потока край хижата да се наплиска с ледената вода, Хепсиба я чу да пее. Гласът й го накара да спре и се обърне на юг, където дрезгавината и мъглите на ранното утро бързо се вдигаха от пустошта. Широките му рамене се свиха, сякаш студенината на водата премина като тръпка през тях, и той мислено отбеляза издигнатините и падините в горските самоти на Забранената долина и видя къде племето мохок щеше да навлезе в нея и къде да излезе, ако пророчеството и страховете му се сбъднеха. Тогава чу Анри и Джимс да се смеят до обора, като че единият или другият беше се пошегувал или намерил нещо смешно в работата. Все още е тази тръпка в жилите си той се обърна пак към водата на потока и видя Дран да стои току зад него, също обърнат към безмълвната и тайнствена долина, носът му душеше въздуха, а в очите — както преди миг в очите на мъжа — упорит, напрегнат поглед, в който имаше зловеща и безгласна прокоба. Хепсиба се загледа, защото около тях птичките пееха, сиви крила на гълъби пърпореха във въздуха, врани грачеха весело на края на гората и бодри гласове долитаха от обора — всичко в червения блясък на деня, разцъфващ над горите на изток, — но кучето стоеше стегнато, нащрек, мрачно неотзивчиво и гледаше към Забранената долина.
13
Това пророчество на Хепсиба Адамс излезе съвършено вярно. Англия и Франция не си обявиха война до май и юни 1756 г., макар в течение на няколко години преди тази дата да бе имало много кланета и кървави битки в пустошта, включително и поражението на Брадок и битката при езерото Джордж. — Б.а.