И така, когато най-сетне намери сиропиталището, започна да се чуди какво общо има то със сигурността на града.
Сиропиталището се помещаваше в проста квадратна сграда, оградена от висока каменна стена. Покривът беше от стари плочи, някои от които опасно накривени, сякаш щяха да се стоварят всеки момент и да повлекат със себе си десетина от другарчетата си. Уейлиън не би гледал и прасета тук, камо ли деца.
Отвори черната желязна порта и тръгна през двора. Стъпала водеха към изгнила дъбова врата и щом пое по тях, той се зачуди дали все пак не е сбъркал мястото. Сградата изглеждаше пред срутване. Но това беше Северната порта и тук повечето сгради бяха в подобно състояние. Това още смущаваше Уейлиън, който идваше от Анкаверн, от малкото градче Грофхам с неговата задружна общност от занаятчии и търговци. То по нищо не приличаше на огромния и оживен Стийлхейвън.
Уейлиън се подготви за онова, което вероятно щеше да види вътре, и почука с мандалото по вратата. Наложи се да почака малко, тъкмо време да репетира представянето си и да покаже своя магистърски авторитет. Да прояви новооткрития си кураж.
Когато вратата се отвори, той забрави за всичко това.
Мъжът на прага беше огромен, шкембето му висеше изпод вълнената риза и се клатушкаше над раирани бричове. Те бяха така избелели и лекьосани, че райетата почти не личаха, но Уейлиън се опита да не се втренчва в гащите на човека — макар че и лицето му не беше по-голяма хубост. Плешивата глава беше увенчана с дълъг кичур провиснала коса, който се разделяше покрай ушите на мазни фитили. Зъбите се издаваха от дебелите като червеи устни, а тук-там по брадичката стърчаха туфи червеникави косми.
Уейлиън не би дал на този човек да се грижи дори за краставо магаре, камо ли за осиротели деца.
— Господин Флетчър? — попита Уейлиън, цялото му самообладание се беше изпарило.
— Кой пита? — изръмжа мъжът, кървясалите му очи се взираха обвинително.
— Изпращат ме от Кулата… на Магистрите. — Уейлиън плахо извади подпечатания пергамент, който Гелредида му беше дала.
Флетчър взе пергамента с дебелата си потна ръка, вгледа се в него, после в Уейлиън и сбърчи подозрително нос.
— Какво е това? — Изглеждаше напрегнат, като че ли не знаеше дали да се бие, или да бяга, но и Уейлиън не беше наясно какво точно иска да направи.
— Идвам да поема опеката над едно от вашите сирачета. Джозая Клум?
Флетчър се поотпусна малко.
— О! Така кажи, де. Влизай — обърна се и се заклатушка навътре.
Тесният коридор водеше до огромна зала. Тя беше опасана от редици маси, до които седяха и работеха безброй момчета. Някои бяха почти юноши, а други — съвсем малки, но и те работеха усилено. В този миг Уейлиън се досети защо господарят на това място се казва Флетчър2, тъй като всяко дете правеше стрели. Някои от момчетата дялкаха дръжките, а други — прикрепяха остриетата. Работеха с такава скорост и прилежност, сякаш се опитваха да снабдят със стрели всички стрелци в Стийлхейвън.
— Знам какво си мислиш — каза Флетчър, като посочи към питомците си. Че си алчно копеле, което печели от труда на сирачета? — Да, на онези в Търговския квартал това не им харесва, но да си гледат работата. Тукашният пълномощник казва, че мога да въртя каквато търговия пожелая и дори имам документи за доказателство. Пък и така малките келеши не са по улиците — може да се каже, че правя услуга на квартала.
Флетчър разроши косата на едно от по-малките момчета, когато мина покрай него. То явно не изгаряше от нетърпение да бъде докосвано от тези мазни ръце и Уейлиън не можеше да го вини.
— Е, Джозая тук ли е? — попита Уейлиън. Искаше да приключва по-скоро и да си тръгва.
— Не знам. Трябва да проверя, нали? — Флетчър тръгна през залата към стая в дъното ѝ.
Той като че ли дори не знаеше имената на децата и от начина, по който ги използваше, бе очевидно, че изобщо не го е грижа за тях.
Флетчър взе една опърпана книга от лавицата в задната стая и я стовари на писалището си сред облак прах. Отвори я към средата и започна да я прелиства с дебелите си пръсти.
— Крум ли беше?
— Не, Клум — отвърна Уейлиън. — Джозая Клум. Мисля, че е на тринадесет или четиринадесет години.
Флетчър прелисти няколко страници и намери каквото търсеше.
— А, да, сега си спомням. Високо момче. Мълчаливо — вдигна глава от книгата. — Тръгна си някъде преди две години.
— Преди две години? Къде отиде?
Флетчър се консултира отново с книгата.
— Ами тук пише, че я е отвел някой от Занаятчийския колеж в Търговския квартал. Нищо друго не знам.