Всички гледаха как водните гиганти пак се сблъскаха още по̀ на юг; навътре в морето. Наблюдаваха смълчани, а под тях спасителни групи започнаха да разчистват Стеблото на лилията.
— Нали тези китове уж били… сини? — попита Бялата, без да извива глава към Джил.
— Тъмносини или сиви. Споменават се и бели, но може да е само легенда.
— Този изглеждаше черен, нали? Или очите ме подвеждат?
Братята се спогледаха.
— Черен беше — каза Джил.
— Несъмнено черен — потвърди Гавин.
— Билха… — Гавин не помнеше досега Бялата да се е обръщала по име към стайната си робиня. — Какъв ден е днешният?
— Празникът на светлината и мрака, господарке. Денят, когато светлината и мракът се борят кой да владее небето.
Бялата още не се обръщаше към тях. Изрече тихо:
— И на това равноденствие, когато знаем, че светлината трябва да умре, когато не може да има победа, ние сме спасени… и то не от бял кит, а от черен.
Другите кимнаха дълбокомислено, а на Гавин му се стори, че е пропуснал някакъв изпълнен със скрит смисъл миг. Огледа всички, после попита:
— И какво означава това?
Джил го плесна по тила.
— Ами тъкмо в това е въпросът, нали?
2.
Дланите на Гавин Гайл кървяха в топло, гъсто сиво около гладкото весло, което стискаше.
Беше си въобразявал, че има внушителни мазоли за човек, който си върши работата предимно с думи, но нищо не може да те подготви за десет часа на веслото всеки ден.
— Каишке! — подвикна Номер седем към старшата. — Още превръзки за негова святост.
Това предизвика няколко усмивчици, но робите в галерата не забавиха усилията си. Големите тъпани от телешка кожа отбиваха ритъм като пулс на кит. Темпо, което опитни мъже можеха да поддържат цял ден, макар и трудно. На всяка скамейка имаше по трима: двама стигаха, за да гребат с този ритъм, за да може третият да пие вода, да хапне или да използва кофата.
Каишката донесе навита ивица плат и подкани с жест Гавин да протегне ръце. Той не бе виждал по-яка жена от нея, макар че познаваше от двайсет години всяка черногвардейка. Отлепи окървавените си изтръпнали длани от веслото. Не можеше нито да свие, нито да разтвори пръсти, а още не бе минало пладне. Щяха да гребат до свечеряване — още пет часа по това време на годината. Тя размота ролката. Платът изглеждаше корав.
Гавин си помисли, че има и по-лоши неща от инфекция, за които да се тревожи. Но докато тя превързваше ръцете му сръчно, макар и без загриженост, той надуши нещо трептящо, напомнящо за каучук, смесен с карамфил. Чу тихичкото потръпващо разчупване на свръхвиолетов луксин.
За миг се пробуди предишният Гавин, умът му затърси как да се възползва от тяхната глупост. Притеглянето направо от разпадащ се луксин беше трудно, но тази дума не означаваше нищо за Гавин Гайл. Той беше Призмата, нямаше нищо, което не би могъл да…
Нямаше нищо, което би могъл да направи. Вече не. Вече беше сляп за цветовете. Не можеше да притегли нищо. На мижавата светлина от бавно полюшващите се фенери светът плуваше в оттенъци на сивото.
Каишката стегна възелчетата на китките му и изръмжа. Гавин прие звука като заповед и пак вдигна уморените си ръце към веслото.
— П-п-пречи на заразите — каза единият му съратник по весло, Номер осем. Прякорът му беше Шибаняка.
Гавин нямаше представа за причината. Робите бяха особена общност със свой жаргон и шеги, които разбираха само те, а той не беше приет.
— Тук долу заразите убиват бързо като ритник — добави Номер осем.
Свръхвиолетовият луксин се бори с инфекциите? В Хромария не учеха на това, което обаче не означаваше, че не е вярно. Или просто беше ново откритие след началото на войната и никой не се бе сетил да му каже. Мислите му обаче се отплеснаха към неговия брат Дазен, който сам бе отворил рана на гърдите си. Как Дазен не бе погубен от инфекция в своя ад, който Гавин бе създал за него?
И дали безумието, подтикнало Гавин да убие брат си, изобщо не е било лудост, а само пристъп на треска?
Твърде късно. Спомни си пак кръвта и мозъка, разплискали се от черепа на Дазен, полепнали по стените на килията, след като той го застреля.
Опря превързаните си длани на протърканото весло, полирано от пот, кръв и мазнина от твърде много ръце.
— Шести, изправи гърба — каза му Номер осем. — Ишиасът ще те довърши, ако напъваш само с гърба.
Толкова думи без псувня — същинско чудо. Номер осем сякаш бе осиновил в някакъв смисъл Гавин, който си знаеше, че жилавият ангарец му помага не от добросърдечие. Гавин беше третият на веслото и ако вършеше по-малко работа, Седми и Осми трябваше да се изтощават повече, за да не нарушат ритъма, а капитан Топчията не ги жалеше. Не искаше да се размотава близо до превзетия Ру.