— Томи не ти ли е разказвал нищо за историята на този град?
— Не.
— Имигрантите са последвали отец Хенри Ван Кърк. Той почина миналата година. Иска ми се да го бях познавала. Бил е невероятен човек. По време на войната е помогнал на безброй семейства да избягат от германците, но накрая нацистите го заловили и го измъчвали. Когато най-сетне го освободили, той пристигнал в Америка; неговите шефове го пратили тук да се възстанови. Доста от семействата, на които помогнал, вече били загубили всичко и го последвали. Тук те започнали нов живот и превърнали Холи Оукс в свой дом.
След смъртта на отец Ван Кърк абатът открил неговите дневници. Помислил си, че хората биха могли да почерпят вдъхновение от тях и затова решил да нареди да бъдат преведени. Ние тук сме толкова заети с подготовката за честването на стогодишнината, че не ни остана време, но щом всичко свърши, аз трябва да започна да превеждам и да запазя всичко в компютъра.
— Тук ли е погребан отец Ван Кърк?
— Да. Има гробище от другата страна на сградата на абатството. Величествени дъбове, по-големи от онези, които виждаш около църквата, обграждат земите на абатството…
— И затова мястото се нарича Холи Оукс6, нали така?
Тя се усмихна.
— Точно така. Те пазят земята, където спят ангелите. Ник кимна:
— Където спят ангелите. Това ми харесва.
— Какво мислиш за града? Хубав е, нали?
От двете страни на павираните с тухли улици се издигаха бели къщи с дървена облицовка. Уличните лампи наподобяваха старомодни газови фенери. Ник знаеше, че са електрически, но така те придаваха на града още по-голям чар.
— Холи Оукс ми напомня за един град в Нова Англия. Притежава подобно очарование. Около твоята къща има ли бяла ограда с колчета?
— Не, но съседите имат такава ограда.
Стигнаха до знака „стоп“ на Оук Стрийт. Ник зави наляво и колата пое надолу по още една обточена с дървета улица. Клоните сякаш образуваха балдахин над главите им.
— Имам чувството, че сме се пренесли в друга епоха. Все очаквам да видя Ричи Кънингъм да кара по улицата своя открит „Шевролет’57“.
— Той живее две преки по-нататък — подразни го тя.
Когато наближиха езерото, къщите станаха по-скромни. Построени през втората половина на XX век, те впечатляваха с някои по-модерни придобивки, като тухлени фасади и асиметрично разположени нива на еднаквите сгради, но също като по-старите си двойници бяха педантично поддържани. Личеше си, че живеещите тук семейства се гордеят със своите домове.
Минаха покрай едно пусто бейзболно игрище, продължиха на запад покрай бензиностанция „Филипс 66“, покрай една дървена ограда и навлязоха в парка.
— През пролетта и есента това място е претъпкано с колежани. През лятото го превземат децата от местната гимназия.
Ник свали прозореца, в колата нахлу въздух, изпълнен със землистия мирис на окапали борови иглички, омесени с дъбови и брезови листа, които покриваха като килим земята. Стигнаха до едно разклонение на пътя и пред очите им се появи бистро езеро. Сенките на извисяващите се наоколо дървета се къдреха върху бляскавата водна повърхност при всяко подухване на лекия ветрец.
Хижата беше сгушена между дърветата. Ник спря колата на настланата с чакъл алея.
— Няма вид на обитаема. — Лорен подозрително огледа постройката.
Ала едва бе изрекла това, когато вратата се отвори. През мрежата се виждаше мъж с очила с дебели стъкла и черни рамки, който се взираше в тях.
Ник я накара да остане в автомобила, докато той заобиколи и й отвори вратата. Очите му шареха неспокойно из района наоколо и почти не я погледна, когато й подаваше ръка да слезе.
— Този човек ли е Джулс Уесън? — попита Лорен.
— Не, това е Мат Файнбърг. Той е нашият електронен „мечок“. Много приятен тип. Ще ти хареса.
Агентът изчака, докато двамата стигнаха до верандата, след което им отвори вратата и отстъпи назад. Беше среден на ръст, с кестенява коса и кафяви очи. Носеше скоби на зъбите, но усмивката му беше чудесна, искрена. В двете си ръце държеше по едно кълбо жици, но ги пусна на масичката в преддверието, за да се здрависа с Лорен.
След встъпителната размяна на любезности той попита:
— Ник каза ли ви, че с Фарли преровихме цялата ви къща?
— Да — отговори тя. — Вие сте човекът, който е открил камерата.
— Точно така. Докато бяхме в дома ви, ваша съседка извика шерифа и той веднага пристигна. Бива си го — каза агентът и след това я осведоми как са преметнали пазителя на закона, че щели да поправят нещо из къщата. После се обърна към Ник: — Щом Сийтън включи още една телефонна линия, ще можем да си вървим. В момента той работи.