Джоана Линдзи
Разбойникът и зеленооката
Първа глава
— Лаклан, жив ли си?
Не беше ясно. В момента дори не беше желателно. Докато лежеше и кръвта му изтичаше след подлия удар, Лаклан Макгрегър разбра, че най-вече е пострадала гордостта му — раната по-скоро го дразнеше, отколкото го болеше. Не стига че главатарят на клана Макгрегър се беше принизил дотам, че да стане обикновен разбойник, ами се беше проявили като кръгъл глупак и го бяха ранили…
— Лаклан? — попита го пак същият глас.
— По дяволите, дори още да не съм мъртъв, заслужавам да умра, така че не си мисли да ми караш тялото у дома за погребение, Раналд. Остави ме да изгния тук — това заслужавам.
— Нали ти казах да не се тревожиш, Раналд — засмя се Гилян Макгрегър. — Трябва гюле, а не куршумче от английски пистолет, за да подпали такова огромно туловище.
Лаклан изсумтя недоволно и Раналд, който го преглеждаше, за да открие признаци на живот, въздъхна облекчено.
— А бе знам аз — отвърна Раналд със странна смесица от гордост и веселие. — По-скоро се тревожех как ще го кача на коня. Ако не успее да го яхне сам, наистина ще си изгние тук, защото със сигурност не можем да го вдигнем дори и двамата.
— Хайде, хайде, какво му е толкова трудното! Веднъж запалих огън до крачищата му. Учудващо е как толкова едър мъж като Макгрегър се движи като стрела, когато…
При спомена за това Лаклан изръмжа. Гилян отново се засмя, а Раналд зацъка с език.
— Не бих опитал това, братовчеде. Огънят би насочил проклетите англичани насам, ако са изглупели дотолкова, че все още да ни търсят.
— Вярно, а и нямаше да е нужен огън, ако господарят ни беше изчакал да се приберем вкъщи, за да падне от проклетия си кон. Но при положение че не изчака, а лежи тук, да се сещаш нещо друго?
— Аз се сещам — кипна Лаклан. — Ще ви счупя вратовете и на двамата, а после и тримата ще изгнием тук.
И двамата шотландци знаеха, че господарят им е докачлив на тема ръста си — цели два метра — и го подкачаха нарочно, за да се опитат да го накарат толкова да се разяри, че да се изправи сам, но не и да побеснее така, че да ги пребие. Не беше съвсем ясно доколко бяха успели да го ядосат.
— Дори и за теб да не е от значение, Лаклан, аз не бих искал да изгния до английската граница. Ако бяхме в шотландските планини, нямаше да възразявам толкова, но тук, в равнините, не, това изобщо не ми харесва.
— Тогава и двамата млъквайте и ме оставете да си почина, а после мога да ви зарадвам, като се кача на коня със собствени сили или поне с това, което ми е останало от тях.
Предложението му беше посрещнато с гробно мълчание. Очевидно му позволяваха да си получи почивката, за която настояваше. Проблемът обаче беше, че не му се вярваше, че ще може да събере сили да стане. С всеки изминал момент ставаше все по-слаб, всъщност направо усещаше как силите му изтичат заедно с кръвта. Проклета рана! Ако не беше почувствал как куршумът го бодва, нямаше да може със сигурност да определи, че е ранен в гърдите. Тялото му беше изтръпнало дълго преди да падне от коня, а от тежкото падане още повече го болеше. Още един проблем с ръста — когато падаше, падаше тежко.
— Обзалагам се, че пак се е бил унесъл и затова са го улучили ~ отново подхвана Гилян, понеже след няколко минути почивка Лаклан не помръдна от мястото си. — Вече цяла година все това прави — чезне по красивото червенокосо девойче, което му отне оня англичанин.
Лаклан много добре знаеше, че Гилян се опитва отново да го ядоса, само за да го накара да се изправи и да престане да ги тревожи. И проклет да беше, ако не го направеше, защото забележката на Гилян си беше самата истина.
Когато го простреляха, наистина се беше унесъл в мисли за хубавата Меган с яркочервената коса и големите тъмносини очи. Не беше виждал по-хубаво момиче. И все за нея си мислеше, когато правеха набези покрай английската граница, защото именно там я беше срещнал и загубил. Разбира се, и в други моменти си мислеше за нея, но това си беше негов проблем и най-добре беше да си остане негов, а не да се обсъжда на всеослушание, независимо поради каква цел.
— Аз я отнех на англичанина — измърмори Лаклан. — Той просто си я върна. Има разлика.
— Върна си я и те скъса от бой…
За тази забележка заслужаваше хубаво да го цапардоса и макар че замахът на Лаклан сега беше немощен, той все пак успя да бутне присмехулника на земята. Гилян тупна по задник и изсумтя, макар че очакваше удара и се надяваше господарят му да реагира именно по този начин.
Раналд се засмя.
— Много добре, Лаклан. Сега давай със същата енергия да се качиш сам на коня и ще те заведем вкъщи, та Неса да се погрижи за раната.