И двете бяха в известен смисъл изумени — Кимбърли, защото си нямаше представа, че новата херцогиня Сейнт Джеймс е толкова дребничка и толкова невероятно красива, макар че би трябвало да се досети за това. Беше се запознала с херцога преди десетина години, когато той беше едва на двайсет, и макар че едно младо момиче не би обърнало внимание на подобни неща, тя си го спомняше като изключително красив. Логично беше значи и жена му да е прекрасна. Но чак пък толкова прекрасна?
Меган Сейнт Джеймс беше олицетворение на красотата, макар и малко прекалено ярко. Медночервената й коса изобщо не беше на мода, но чудесно й подхождаше. Тъмносините й очи бяха дружелюбни и топли. Фигурата й след първото й дете почти не се беше променила — тя беше стройна и с идеални пропорции.
До нея Кимбърли се почувства като недодялан дангалак. Наистина, в нейното градче в Нортъмбърланд имаше какво да се желае по отношение на модата, а и тя съвсем наскоро беше махнала траура, което означаваше, че дрехите й бяха на няколко години и й стояха като на закачалка, след като беше отслабнала. Не че това се забелязваше под дебелото зимно вълнено палто, с което пътуваше. Поне беше така, докато един лакей не й го поиска и отказа да си тръгне, преди тя да го съблече и да му го подаде.
Колкото до Меган, след като първоначалното й учудване попремина, тя реши, че нова рокля, подходящо вталена, нова прическа, която да привлича погледа, и малко по-нечервен нос биха се отразили много добре на лейди Кимбърли. Тя нямаше да стане най-търсената красавица на сезона, което беше жалко, но нещата просто стояха по този начин. Не всички момичета, които излизат на пазара за мъже всяка година, са неземни красавици.
А можеше да бъде и по-зле. Госпожицата поне не беше пълна грозотия. Кимбърли Ричардс просто изглеждаше… е, средна хубост. Освен това очите й бяха хубави, тъмнозелени, много красиви, когато човек се вгледаше в тях отблизо. Просто можеше да отнеме малко по-дълго време, отколкото бяха предполагали, за да я омъжат.
Сякаш за да направи първоначалното впечатление още по-запомнящо се, в този момент Кимбърли кихна доста шумно. Още по-лошо, точно тогава откри, че си е забравила дантелената носна кърпичка в каретата и тъкмо щеше да се паникьоса, понеже почувства как носът й започва да тече, когато Меган й се усмихна толкова ослепително, че на Кимбърли дори не й остана време да се учуди.
— Настинка? — попита Меган с надежда. — Яс… аа, много жалко. Очакваше се обаче, като се има предвид ужасното време.
Сега вече Кимбърли се зачуди за усмивката, както и за тона, с който беше придружена — той показваше, че съчувствието й е било престорено. Всъщност Кимбърли направо се стегна, беше обидена. После обаче реши, че преди да каже нещо, за което несъмнено ще съжалява, трябва да си остави няколко минутки, за да си даде сметка, че може би е направо изцедена от пътуването и си въобразява някои работи.
— Веднага се връщам, ваше височество. Забравила съм си нещо в каретата — каза Кимбърли.
Без да обяснява повече и да дава възможност на херцогинята да я спре, тя се обърна, за да отвори вратата, която бяха затворили след нея. Каретата сигурно все още бе пред стълбите, защото Мери трябваше да наглежда разтоварването на багажа. Това беше единственото нещо, което очакваше да види, когато отвори вратата. Работата обаче беше много по-различна.
Точно пред нея, и то с юмрук, готов да се стовари върху челото й, което беше заело мястото на вратата, стоеше един изключително красив мъж. Беше висок, наистина висок — поне два метра. А дори това да не беше достатъчно да накара Кимбърли за миг да онемее, то красотата му определено успя да го постигне.
Косата му беше тъмнокестенява и прибрана назад, за да не я роши вятърът. От слънцето, което за миг се беше показало иззад облаците, косата му бе придобила червен отблясък. Погледът му беше весел, но не за дълго, защото тя продължаваше да го гледа ококорено. Той не само беше много висок, но и много мускулест, с крака като стволове на дърво и гръден кош като дуло на оръдие, стегнат и прибран, а не с разплута плът.
— Вместо да ме зяпаш, девойче, хайде да се отместиш, за да мога да вляза.
Гласът му беше плътен бас и учудващо нежен с лекия шотландски акцент, макар в момента тонът му да беше доста рязък. Очевидно беше човек, който не обича да го зяпат. Как обаче да се сдържи? Кимбърли никога не беше виждала толкова висок човек, да не говорим за красотата му — е, вероятно с изключение на херцог Ротстън — и се съмняваше дали изобщо на света има по-красив човек от него.