Всички се разстъпиха да му направят път. Кимбърли несъзнателно се притисна до Лаклан, а той я прегърна през раменете. Не беше подготвена за такова нещо, наистина не беше.
А после той застана пред нея — Иън Макфърсън, легендата, кошмарът за малките деца — баща й. Тя дълбоко въздъхна, когато най-после забеляза прикритата предпазливост в изражението му. Той също беше много нервен, много несигурен и това я накара да омекне.
— Здравей, татко — усмихна се тя.
Петдесет и първа глава
Кимбърли донесе на Иън чаша подгрято вино с подправки и седна до него на дивана в приемната. Сигурно щяха да й останат белези от мечата прегръдка, с която я беше приветствал пред къщата преди всички да влязат на топло.
Иън беше заплакал. Тя все още не можеше да повярва и дори нямаше да разбере, ако един от братята й не й го беше споменал.
Лаклан се беше нагърбил с уреждането на въпроса за спането за многото гости, за да може тя да прекара известно време насаме с баща си. Кимбърли не беше сигурна, че това е подходящо толкова скоро — все още се чувстваха неловко заедно. Тя обаче искаше да разпита баща си за толкова много неща, че нямаше търпение да изчака.
— Как разбра, че съм тук? — внимателно подхвана Кимбърли.
— Получих писмо от Сесил Ричардс. Отначало реших, че е някаква лоша шега. Пише, че жена му починала. — Той затвори очи за миг, после продължи: — Пише, че според него нямало смисъл повече да твърди, че копелето на Мелиса е негово.
— Това не е съвсем вярно. Поне не е решение, ето е взел по собствено желание. Майка ми почина преди повече от година, но той съвсем наскоро ми съобщи, че ти си ми баща, а не той. Освен това не искаше да ми го каже, просто така се случи. Реших да се опитам да те намеря, но явно той е пожелал да ти го каже пръв.
— Все още не мога да понеса мисълта, че е починала — тихо промълви баща й. — Изоставих всяка надежда, че отново ще сме заедно или че отново ще я видя още преди години, но и за миг не престанах да я обичам. Любовта ми беше вечна. И никога не ми е минавало през ума, че може да е умряла… — Той преглътна. Извинявай. За мен тя е починала току-що, все още не мога да се примиря с мисълта, че е мъртва.
— Разбирам. Но искам да ми кажеш нещо. Сесил каза, че си обичал Ели и че си съблазнил майка ми само за да му отмъстиш.
Иън почервеня от гняв при думите й:
— Мръсник! Лъже, за да скрие собствените си грехове. Ако някой изобщо е искал да мъсти, това беше той.
— Какво всъщност се случи тогава?
— Той обичаше Елинор, много я обичаше. Не разбираше, че тя е алчна и безчувствена, според него тя не беше способна да причини на някого зло. Освен това тя се съгласи да се омъжи за него. Искаше богатството му и титлата графиня — или поне така си мислеше. Всъщност истината беше, че тя не можеше да го понася, и точно преди сватбата реши, че не си струва да го прави заради парите, че не може да живее с него.
— Значи му е казала? Отказала е сватбата?
— Не. Той и беше направил много хубави и скъпи подаръци, които тя искаше да задържи. Тя знаеше, че той ще си ги поиска обратно, и с право, ако не се омъжи за него. Но аз разбрах за това едва по-късно. По това време тя плачеше и ме молеше да я Отведа и да я скрия някъде в Шотландия. Твърдеше, че страшно са се скарали и че той щял да я убие, ако я откриел. Аз знаех, че Сесил има непредсказуем характер, но излязох голям глупак, че й повярвах.
— Значи не са се карали?
— Не, просто го е използвала за предлог да ме накара да й помогна. Дори си го призна, след като пресякохме границата, и се присмя на наивността ми. Трябваше да я оставя да продължи сама и да кажа истината на Сесил, та да си я търси, ако е такъв глупак, та все още да е влюбен в нея. Но толкова се бях ядосал, че исках да я върна, за да се срещне с него. Това ми беше втората грешка.
— Защо?
— Защото тя отказа да се върне, а когато аз настоях, се засмя и препусна в нощта. После чух вик. Когато я настигнах, беше мъртва, а конят й — осакатен. Направо ме е срам да си кажа, че изпитах повече мъка, че трябваше да довърша коня, а не за смъртта й, защото тя беше голяма лъжкиня.
— Но Сесил си е мислил, че си я обичал и че си се мъчел да му я отнемеш. Поне така ми каза. Защо е бил на това мнение?
— Защото не събрах кураж да му кажа, че тя бяга от него. Това би го погубило, а на мен ми се искаше да му го спестя. Ето защо му казах, че и аз я обичам. Реших, че е по-добре да ме мрази, ако не може да ми прости, вместо да научи за истинските й чувства.
— Мисля, че това ти е била третата грешка. Оттогава той мрази всички шотландци и откакто го помня, е студен и мрачен човек.