Лаклан изстена, а Гилян се озъби на Раналд.
— Ти луд ли си бе? Аз да бях, щях да хукна да бягам, ако Неса ще се грижи за раната ми! Тя направо те съсипва с нейните грижи, след като първо хубаво те е нахокала. Повдига ми се само като си помисля за това.
— Да не би да смяташ, че и с господаря би се отнесла по този начин? — вдигна вежди Раналд.
— Естествено — измърмори Лаклан. „И така ми се пада“ — помисли си той, като се сети колко глупаво беше постъпил.
Тази мисъл го накара да се претърколи и с мъка да се изправи на ръце и колене. Притъмня му пред очите, но пък и нищо да му нямаше, нямаше да може да види много заради мрака. Нощта беше идеална за грабеж — беше новолуние. Грабежите и разтакаването обаче изобщо не си подхождаха и трябваше да направи нещо по въпроса да ги раздели — ако преживееше този крах.
— Насочвайте ме към коня — каза той на приятелите си.
Те не само го послушаха, но дори се опитаха да му помогнат да стане. В крайна сметка се оказа, че по-скоро му пречат, и той гневно отблъсна и двамата. Успя по някакъв начин да се качи на седлото, а двамата му спътници успяха по някакъв начин да го върнат у дома, макар че той имаше много смътен спомен от дългата изнурителна езда и спирането по пътя, когато му превързаха раната, та Неса да не успее да се докопа до нея.
Тя обаче не само се докопа до раната, ами и до него, и изминаха цели три седмици преди той да успее да я накара да го остави на мира и да се вслуша в заповедта му. Проблемът с Неса беше, че си въобразяваше, че е влюбена в него, и си мислеше, че някой ден със сигурност ще се оженят, макар че той никога не бе подхранвал заблудата й. От друга страна, Лаклан не беше ухажвал никоя друга жена сериозно и това беше единственото поощрение, от което тя имаше нужда. То всъщност не му и оставаше време за ухажване — нали цялата отговорност за клана се бе стоварила на плещите му още на млади години.
Неса живееше при него, както и много други от клана. Откакто се помнеше, тя винаги му се беше пречкала; играеха заедно като деца, досаждаше му, когато той започна да се интересува от момичета, защото не я поставяше в тази категория, каквато си беше мъжкарана. Беше с пет години по-малка — той бе вече на двадесет и шест, — имаше избухлив нрав и почти изцяло пое домакинството след смъртта на баща му, когато мащехата му забягна с цялото богатство на клана Макгрегър, до което беше успяла да се докопа, като се изключи земята. Тъкмо бедността го принуди да води разбойнически живот.
Беше казал на хубавата Меган, че всички от рода му са разбойници, но това не беше истина. От двеста години роднините му не развиваха трескава дейност по пътищата късно нощем, но дори и навремето го бяха правили само за да сплашат другите кланове, а не за да напълнят хазната. Богатството на клана се дължеше на кралски подаръци, няколко хитри хода и един комарджия-късметлия, но трябваше да се харчат солидни суми за ремонт на стария замък, за сватбите, които се вдигаха всяка година, и за какво ли още не.
От земята не изкарваха много, а на малките стада овце и крави не можеше да се разчита да изхранят цялото домакинство. И все пак някак се справяха и животът им щеше да си тече по старому, ако не беше лейди Уинифред.
Всеки път, когато си спомнеше какво бе причинила на клана мащехата му, Лаклан изпадаше в лошо настроение. Тя не го беше отгледала, макар че беше живяла в замъка, когато той беше дете. Той нямаше нищо против нея през дванадесетте години брак с баща му. Тя просто беше част от интериора, от време на време се усмихваше, но рядко нещо повече. И тъй като беше прекалено вятърничава да се занимава с деца, се интересуваше единствено от себе си и разбира се, от баща му.
Човек никога не би заподозрял, че е крадла, но тя се оказа точно такава и не мина и седмица от смъртта на мъжа й и тя изчезна заедно с наследството на Лаклан. Повече от година я търсиха, но от нея нямаше и следа. Като че ли кражбата и бягството бяха добре замислени предварително, до последната подробност.
Сега, три години по-късно, замъкът Крегора се превръщаше в развалина, защото Лаклан не можеше да открадне достатъчно от малкото англичани, които обираше до границата, за да ремонтира старата сграда. От друга страна, той не желаеше да краде — нали други хора страдаха финансово от обирите, та дори да бяха просто проклети англичани. Животът беше труден, той една смогваше да нахрани хората, за които носеше отговорност. Вече се отлагаха сватби, а някои от членовете на клана, които цял живот бяха живели в замъка или в земите на Макгрегър, започнаха да се изселват от шотландските планини.
Той много добре знаеше какви са отговорностите му, но никога не беше се замислял как би му се отразила внезапната загуба на богатството. На двадесет и три години не беше готов за това бреме. На двадесет и шест намираше положението за още по-лошо и все още не беше открил някакъв начин да го поправи, за да не усета горчивия вкус на среднощните грабежи в устата си. Вече беше задлъжнял на малцината си богати роднини, а всичко по-ценно в замъка отдавна беше продадено.