Нещата обаче се бяха развили прекалено бързо. Тя беше направо изумена. Дори не беше забелязала как Лаклан се беше приближил — иначе сигурно щеше да разбере какво се кани да направи и щеше да опита да го спре.
Тя също трябваше да реагира по-спокойно. Не трябваше да го удря. Веднага съжали, че го беше направила. Насилието, което беше проявила, не беше по-хубаво от насилието, което го беше предизвикало, макар че лекото чадърче изобщо не беше наранило Лаклан.
А той определено не беше очаквал подобно нападение.
— Защо ме удари, по дяволите? — бе изкрещял той изненадано.
Може би ако не й се беше разкрещял, тя щеше да му се извини — може би. Тя обаче беше прекалено ужасена от собствените си действия, както и от неговите, и затова не му беше останала длъжна.
— А ти защо удари него? Това е Англия, а не дивашката ти Шотландия. Тук хората обсъждат недоразуменията, а не прибягват до насилие.
След този идиотски довод той дълго гледа счупеното чадърче, което тя все още стискаше, после саркастично повдигна вежди и я погледна. По лицето й веднага се разля обилна руменина.
— Ти чудесно обсъждаш недоразуменията, скъпа, няма що — подигравателно отбеляза той, в случай че тя не е разбрала какво иска да й каже с поглед.
После безмълвно си тръгна, като с всяко движение на тялото си сякаш заявяваше, че все още кипи от гняв. Кимбърли не го видя цял ден, както и Хауард, между другото. Виконтът толкова беше зашеметен от удара, който му беше нанесъл шотландецът, че му бяха нужни цели десет минути, за да дойде на себе си. Тогава пролича и неговият гняв, но пък кой ли можеше да го вини? Макар и да се опита да не го показва, блясъкът в тъмносините му очи, поне в това, което още не беше започнало да се подува и да се затваря, беше направо смразяващ.
Когато обаче любопитната Абагейл го попита защо Лаклан го е нападнал, той просто отвърна:
— Проклет да съм, ако знам.
Отговорът му не удовлетвори ничие любопитство, особено любопитството на двете клюкарки. Всички обаче предположиха, че Лаклан го е направил от ревност. На Кимбърли обаче й беше ясно, че не е това, и ако й се отдадеше случай да попита Лаклан, щеше да настои да й каже истинската причина. Едва ли обаче щеше да пожелае да разговаря с него. Изобщо той още веднъж я беше принудил да се държи по начин, който беше напълно недопустим, и тя беше бясна. Искаше и се да разбере какво е това нещо у него, което я кара да се самозабравя, да не обръща внимание ни етикет и добрите обноски, при положение че иначе е възпитана и стриктна.
Всъщност през краткото време, от което беше познаваше Лаклан, беше изпитала повече гняв и ярост, отколкото беше изпитвала години наред у дома с тираничния си баща. Е, трябваше да признае, че си беше изградила навик да не обръща внимание на баща си. По отношение на красивия шотландец обаче не можеше да изгради подобни защитни реакции. Направо й беше невъзможно.
Двадесет и трета глава
— Боже, изплаши ме — възкликна Меган, стресната от рязкото движение отляво.
— Какво правиш тук сама и на тъмно?
Кимбърли сви рамене и прокара пръст по едно бодливо листче на растението до себе си. Беше дошла в оранжерията преди половин час.
— Тук не е чак толкова тъмно — каза тя. — Прозорците гледат към имението, а то цялото е осветено.
— Хм, права си — съгласи се Меган. — Никога но съм влизала тук вечер, затова донесох лампата, но май няма да имам нужда от нея.
Кимбърли унило се усмихна. Искаше й се да остане сама. Не беше в настроение да разговаря, но нямаше да се държи невъзпитано с херцогинята, която беше много мила с нея.
— Какво те води насам по това време? — попита Кимбърли, макар самата тя да не бе отговорила на този въпрос.
Меган се засмя малко лукаво.
— Дойдох да откъсна една роза. Девлин цял ден ме ядосва. Трябва да му напомня какво го чака, ако не престане. Реших, че една хубава роза с дълго стебло, поставена на възглавницата му тази вечер, би го накарала да се позамисли — без цвета, разбира се.
Кимбърли непринудено се засмя. Реакцията й беше естествена и тя се почувства по-добре, разтоварена от напрежението през този ужасен ден. Херцогинята все ги измисляше разни, а това винаги я караше да се смее. Бодливо стебло на възглавницата на мъжа й. Да, несъмнено щеше да се сети какво а да му каже с него.
— Дано забележи бодлите, преди да си легне — усмихна се Кимбърли.