— Добре. Не ми казвай. Попитах от учтивост, защото това изобщо не ме интересува. Причините, поради които си го направил, изобщо не ме засягат… — Тя спря, защото разбра, че протестира прекалено пламенно, и продължи по-спокойно: — Е, лека нощ, Лаклан. Би ли се постарал да не вдигаш повече шум?
Той не каза нищо, докато тя отиваше към вратата, не каза нищо и когато стигна до нея. Тя нямаше намерение да поглежда назад, нямаше намерение да го съжалява. Ако все още се чувстваше зле — е, заслужил си го беше.
Чак когато излезе отвън и вече затваряше вратата, чу зад себе си:
— Имам нужда от теб.
Кимбърли изстена. Подпря глава на вратата, затвори очи и започна да се бори с чувствата, които я заляха след думите му. Но беше безсмислено. Нямаше как да не откликне на молбата му. Не и когато той я беше изрекъл. Не и когато беше изказана с тези думи.
Реши, че все пак може да бъде благодарна, че той иска само помощ, защото не знаеше как да устои на същите думи, изречени по друг повод. А отново да се озове в едно легло с него само заради нещо, което й е казал — пази Боже, не беше чак толкова глупава.
Двадесет и пета глава
Кимбърли дръпна тежките пердета и погледна през прозореца. Трябваше да се досети от звуците, които достигаха до нея, че в двора на имението вече кипи дейност. Някой весело подсвиркваше, после се чу трясък, после звънче, долетяха бодри гласове — а тя все още беше в стаята на Лаклан. Колко ли часа беше останала тук? Прекалено много.
Погледна го. Той спеше дълбоко. Видът му на изпаднал в безсъзнание мамеше, разбира се, както Кимбърли успя да научи за свое неудоволствие. Това обаче беше първият път, когато тя успя да се отдръпне от леглото му, без той да я дръпне обратно.
Тя въздъхна и поклати глава. Трябваше да следва принципите си — това, че му помогна, несъмнено беше грешка, за която щеше да съжалява, но какво друго можеше да направи? Добре че поне си беше дала вид, че му помага неохотно, така че ако той изобщо си спомнеше нещо, би си помислил, че му е помогнала с нежелание.
Но тя наистина му беше помогнала. Дори се беше смилила и му беше свалила някои дрехи, след като го беше вкарала в леглото — по-точно обувките и палтото, за да му е по-удобно. В мига, в който бе легнал, той заспа.
Сънят му обаче не бе спокоен и тя го разбра, когато реши да си тръгне. Щом се опита да се отдалечи от леглото, той застена като умиращ. И дори не си отвори очите. Просто го бе усетил по някакъв начин. И после всеки път, когато тя си мислеше, че вече достатъчно се е успокоил, за да може и тя да отиде да си легне, това се повтаряше.
Не беше номер, както й се беше сторило отначало. Колкото и да говореше и да се закачаше преди да заспи, той наистина беше много зле. И тя му се притече на помощ със студени компреси, когато се потеше, и с нежна ръка, когато се наложи да му донесе леген. След това той се поуспокои, но пак всеки път, когато тя се опиташе да стане, стенеше, за да я спре.
Очите й почти се затваряха. Беше поспала само час-два преди той да я събуди през нощта, а след това не беше мигнала. Но независимо дали Лаклан стенеше, или не, тя щеше да си е в леглото на сутринта, когато Мери дойде да я буди. Момичето беше склонно да клюкарства, а Кимбърли нямаше намерение да й дава възможност да се чуди къде е прекарала нощта.
Тя още веднъж се приближи до леглото — за последен път. Сега сънят на Лаклан изглеждаше по-спокоен. Освен това той изглеждаше толкова невинен, че тя неволно се усмихна. Но дори и дяволът сигурно изглежда невинен в съня си. А нищо невинно нямаше в това, което я караше да изпитва този мъж. Дори сега й се искаше да приглади непослушната къдрица, която отново беше паднала на челото му — през нощта на няколко пъти му я беше прибирала. Тя излезе от стаята, преди да се е поддала на изкушението.
Не след дълго пак грубо я събудиха — но този път не бе гласът на Мери, която беше идвала и си беше излязла, а пак удари по стената. Кимбърли седна в леглото, замига и разтърси глава.
Отново се чу шум, но този път не беше удряне по стената, а трясък на нещо, което се чупи. Нещо или някой определено беше паднал на пода. Този шум я накара да си спомни в какво състояние беше Лаклан вчера и какво бе станало през нощта. Той очевидно вече беше станал, но вероятно главата здраво го болеше и затова вдигаше такъв ужасен шум.
Тя ядосано погледна към стената — много добре знаеше, че няма да може да заспи, преди шумът от другата страна да спре. Трябваше да стане. Този път обаче не бързаше като през нощта. Дори не беше ядосана. Спокойно си наметна халата и си обу чехлите, дори хвърли един поглед в огледалото, за да задоволи суетата си — а това бе грешка.