Кимбърли Ричардс безизразно вдигна поглед към баща си, който беше влязъл в салона, където шиеше, за да й направи това изненадващо съобщение. Сесил беше на петдесет и пет години, малко пълен, с червендалести бузи, с най-обикновена кестенява коса и сиви очи. Кимбърли не беше наследила нищо от него във външността или характера си — нещо, за което беше много благодарна.
Не трябваше да се изненадва от съобщението му, макар че само преди няколко дни беше свалила траурните си дрехи. Цяла година беше в черно от мъка по майка си. Беше избягвала всички забавления, а единственото и обществено занимание беше ходенето на църква в неделя. Беше загубила и отдавнашния си годеник заради целогодишния траур, защото той не беше успял или пожелал да изчака някаква си половин година, за да се оженят.
Тя обаче очакваше, че й се крои нещо подобно, защото от известно време забелязваше, че баща й не я иска в дома си. Той не се и стараеше да го крие, както не криеше и желанието си да се ожени за вдовицата Маретън, която се беше преселила в малкото им градче в Нортъмбърланд преди няколко години. Напълно ясно й беше, че вдовицата не желае да дели домакинството с друга жена.
Така колкото по-скоро Кимбърли се оженеше и заминеше, толкова по-скоро Сесил можеше да се ожени повторно. Той, разбира се, не беше в траур по жена си — майката на Кимбърли — цяла година. За него смъртта й просто се беше оказала временно неудобство.
Кимбърли продължи да не издава с вида си какво изпитва.
— Как успя да издействаш помощта им? — само каза тя по отношение на споменатите херцог и херцогиня Ротстън.
— Дължат ми една много голяма услуга — изръмжа той. — Никога не съм предполагал, че ще ми се наложи да поискам да ми я върнат по такъв незначителен повод, но какво да се прави.
Тя повдигна вежди. Важността беше просто въпрос на мнение, а за него този незначителен въпрос беше от огромно значение. Тя обаче не му го изтъкна. Не искаше да спори по този въпрос с него, не и когато толкова й се искаше да избяга от единствения дом, който познаваше. За жалост, той вече не беше неин дом след смъртта на майка й, а само мрачно и безрадостно място, от което искаше да се махне колкото се може по-скоро.
— И не се бави с избора — строго заяви Сесил. — Херцогът е напълно запознат с желанието ми по този въпрос, както и ти. Не си губи времето по мъж, когото знаеш, че няма да одобря.
В противен случай щеше да я лиши от наследство. Заплахата се подразбираше от тона му. А и не й беше за пръв път да я чуе. Той едва не я беше лишил от наследство преди половин година, когато беше отказала да прекъсне траура по майка си. Тогава обаче се беше смирил. Всъщност тя можеше да се омъжи и без неговото позволение. Беше на двадесет и една и напълно в правото си да взема решения сама. Освен това да бъдеш лишена от наследство от Сесил Амбъро не и се струваше голямо нещастие, особено след като знаеше, че от това няма да пострада финансово. Майка й се беше погрижила за това напук на баща й. Това обаче щеше да се превърне в обществен скандал и затова не искаше да му се противопоставя.
Сватосване. Побиха я тръпки при мисълта за него. Тя не трябваше да свърши по този начин. От деня, в който беше родена, тя беше сгодена за Морис Дориан, сина на най-добрия приятел на баща й Томас. Разликата във възрастта им беше само три години. Винаги се беше разбирала много добре с него. Вярно, така и не станаха близки приятели, но бяха от еднакво потекло, а това като че ли беше достатъчно.
Те обаче така и не успяха да определят дата на сватбата. Когато стана време за женитба, за него стана време да отиде на голямото си пътешествие и дори баща й беше непреклонен, че Морис не може да пропусне един толкова важен завършек на образованието си, само за да се ожени. Така тя изчака да мине една година, колкото обикновено беше нужно за подобни начинания. Проблемът обаче беше, че на Морис му отне две години, защото пътуването много му беше харесало.
Да не би някой да я беше попитал дали е склонна да го чака още една година? Разбира се, че не. Просто й съобщиха, че Морис продължава пътуването си и че сватбата ще трябва да почака.
Когато Морис се върна от чужбина, тя беше на двадесет. Най-после уредиха подробностите около сватбата, разпратиха поканите, но пък точно тогава почина майка й и тя облече траур. Кимбърли беше много привързана към майка си и нямаше намерение да прекъсне обичайната година траур само защото датата на сватбата вече беше отложена с две години, а с траура щеше да стане три. Тя беше изчакала Морис. Трябваше и той да отвърне със същото. Не трябваше да има някакъв проблем да я изчака, особено след като беше загубила единствения член на семейството си, към когото беше привързана.