Тя рязко извърна глава и ядосано го изгледа.
— Ако го направиш, ще…
— Да, и ти ще ме целунеш — знам — прекъсна я той. — От което несъмнено ще се изчервиш още по вече, а аз ще си мисля как да те отведа на някое място, където да те нацелувам както трябва.
Чувството наистина беше много странно — да е толкова разгневена, но в същото време да се възбужда от самата мисъл той да я отведе някъде, където да я нацелува както трябва. Както трябва всъщност както не трябва…
Боже, луда ли беше да му позволява да се държи така с нея, да я вбесява с нахалството си, да я възбужда с намеци, и то пред хора! Той обаче не би настоявал, ако тя не реагираше. Да, тя щеше да се помъчи да не реагира по този начин.
— Ако има плодове, бих хапнала — каза Кимбърли на Меган, за да се поупражни.
— Страхливка — прошепна Лаклан зад нея и се засмя тихичко и дяволито.
Кимбърли не реагира. Е, поне не с думи. Защото отново се изчерви.
Тридесет и седма глава
През следващите няколко дни всички гости бавно се изнизаха от имението. Някои се върнаха в домовете си, защото наближаваха коледните празници. Другите трябваше малко да ги подканят — накрая Дъчи направо заяви, че домашното увеселение официално е приключило.
Кимбърли и Лаклан не бяха включени в масовото изселване. Те щяха да се венчаят в параклиса в Шеринг Крос на кратка служба, на която щяха да присъстват само техни височества и баща й. Херцогът вече беше получил специално разрешение, за да не им се налага да чакат необходимите три седмици да обявят събитието. Всъщност единственото нещо, което очакваха, беше пристигането на бащата на Кимбърли.
Девлин беше написал писмо на граф Амбъро — поне така каза на Кимбърли. Тя не попита дали се е впуснал в подробности за срамното й поведение. По-вероятно беше да не е, защото подобни неща не са подходящи за писма. Освен това простото и ясно: „Дъщеря ви ще се омъжи веднага щом пристигнете“, щеше да накара Сесил Ричардс да тръгне веднага. Ако херцогът го беше формулирал още по-ясно с нещо като: „Дъщеря ви ще се омъжи за шотландския лорд Макгрегър“, резултатите щяха да са още по-бързи.
Всъщност името на Лаклан вероятно бе споменато в писмото, така че беше почти сигурно, че баща й няма да дойде просто да предаде булката в ръцете на младоженеца. Напротив. Направо щеше да по беснее и доколкото тя го познаваше, изобщо нямаше да се съобрази с това кой присъства на бурната сцена.
Баща й пристигна късно вечерта. Бяха свършили с вечерята и се бяха оттеглили в салона за тихи забавления, защото всички гости се бяха разотишли и вече не бяха нужни продължителни пиршества.
Лаклан и Маргарет седяха в ъгъла и играеха шах. Меган даваше наставления на неколцина прислужници, които поставяха свещички на коледната елха, донесена рано сутринта.
Кимбърли помагаше на Дъчи да изважда дървените ангелчета от кадифените им торбички, за да могат после да ги окачат за украса, а Девлин наблюдаваше какво става от любимото си място до камината и от време на време подхвърляше по някой съвет за свещичките, докато си пийваше брендито.
И изведнъж се чу злобният глас, който Кимбър ли познаваше толкова добре.
— Какво, по дяволите, търси един шотландец в Шеринг Крос, че на всичко отгоре преследва и дъщеря ми? — попита граф Амбъро още от вратата.
— И аз много се радвам да те видя, Сесил — сухо отвърна Девлин. — Предполагам, че си получил писмото ми?
— Какво писмо? Дойдох, защото чух, че името на Кимбърли се свързва с шотландец. Направо бях ужасен. Кой е този проклет шотландец и какво прави тук?
— „Проклетият“ шотландец ми е роднина — отвърна Девлин. По тона му личеше, че изобщо не го е грижа за Сесил.
— Боже Господи, роднина?! — възкликна Сесил, сякаш не можеше да си представи нещо по-ужасно. — Как така никога не съм чувал за него?
— Вероятно защото роднините ми засягат единствено мен и никого другиго — хладно отвърна Девлин. — Освен това бих ти предложил да продължим разговора в моя кабинет преди жена ми, която също така има по някой шотландец в родата, да те изхвърли от дома ни заради наглите ти обиди.
Графът се поизчерви. Никой досега не му беше изтъквал толкова ясно, че се излага. Кимбърли изобщо не се чувстваше неудобно заради него, защото много добре познаваше нрава му. Съжаляваше единствено, че тези добри хора трябва да търпят злобата му.
— Извинете, ваше височество — обърна се Сесил към херцогинята, която го гледаше намръщено. — Понякога, когато съм разстроен, се самозабравям, а това наистина много ме разстрои.
— Обяснимо е — великодушно отвърна Меган. — Макар че вече забравихме за този малък скандал, поради някои други неща.