— Ела, Сесил — бързо каза Девлин и стана, за да го отведе в кабинета си преди той да успее да попита какви са тези „други неща“.
Сесил кимна, но преди да тръгне, се обърна към Кимбърли и намръщено й заповяда:
— И ти ще дойдеш с нас, момиче. Ще трябва да ми обясниш никои неща.
Той не изчака тя да се подчини, не очакваше да не му се подчини. Тя обаче се позамисли, наистина се позамисли. Тирадите му я изцеждаха емоционално дори когато само седеше и слушаше. А настоящата тирада се очертаваше най-лошата, откакто се помнеше. Но наистина нямаше начин да се измъкне. Той беше тук. Вярно, още не знаеше, че тя ще се омъжва за шотландеца, но много скоро щеше да го разбере и… я по-добре всичко да приключва по-бързо.
Кимбърли се изправи, но поспря, за да хвърли един поглед на Лаклан, чието изражение беше непроницаемо.
— Може да дойдеш и ти — предложи тя. — Предупредих те, че няма да остане доволен от… — Тя се поколеба, защото темата не бе за пред хора. Надяваше се, че той ще си спомни какво точно му беше казала, и завърши: — Сега ще разбереш защо.
Не изчака да види дали той ще я последва. Не беше необходимо и той да присъства на това „разясняване на греховните обстоятелства“, но ако дойдеше, нямаше да й се наложи да му разказва всичко по-късно. В края на краищата графът беше предвидим човек.
Кимбърли влезе в кабинета на херцога и седна на един стол до стената. Девлин се бе настанил зад бюрото си. Баща й очевидно нямаше намерение да сяда — беше свикнал самият той да седи на авторитетното кресло зад бюрото. В случая обаче кабинетът не беше негов.
— Повече от месец не си виждал дъщеря си — каза Девлин. — Искаш ли няколко минути, за да си поговорите насаме?
— За какво?
Много красноречиво и много показателно за чувствата към единствената му дъщеря. Кимбърли почти се усмихна на изненадата на Девлин. На някои хора чувствата на графа може би им се струва ха неестествени, но за нея те бяха нещо съвсем нормално. Поне на това беше свикнала. Не си спомняше момент, когато той да не се е държал сърдито и ядосано с нея. Инак казано, за нея неестествено бе всичко, което предполагаше малко повече топлина.
— Добре тогава — каза Девлин. — Тъй като си тръгнал преди да получиш писмото ми, ще ти разкажа накратко за какво става въпрос в него и можем да обсъдим…
— Няма нужда да си правиш труда, Сейнт Джеймс. Казах, че вече чух цялата история. И дойдох да разбера как е могло да се стигне до подобно нещо.
— Предполагам, че говориш за сутринта, в която шотландецът нападна виконт Канстън заради дъщеря ти? — попита херцогът.
— Да.
— И това е всичко, което си чул?
— Да. — Сесил се намръщи. — Защо?
— Защото тук става въпрос за две различни неща. Аз не споменах за този инцидент в писмото си до теб. Той беше маловажен и всички го забравиха само за ден-два.
— Тогава за какво си ми писал?
— За да ти съобщя, че Кимбърли е приела предложението за женитба…
— На виконт Канстън? — прекъсна го Сесил и целият грейна. — Отлично! Познавам баща му много добре. Той…
— Виконтът се оказа крадец и лъжец — хладно го прекъсна Девлин. — Повече не желая да го споменаваме.
— Виж, Сейнт Джеймс, обвинението, което отправяш към семейство Канстън, е много сериозно — разочаровано отбеляза Сесил.
— Да, но е вярно и доказано, бих добавил.
— Тогава кой иска момичето?
По тона му се подразбираше, че не смята, че би се намерил човек, който да поиска Кимбърли.
— Гостите ни много я харесаха — тактично отбеляза Девлин — и не се и съмнявам, че щеше да получи и други предложения. Тя обаче се съгласи да се омъжи за Макгрегър от клана Макгрегър, а в писмото си те уведомявах, че напълно подкрепям решението й.
— По дяволите! — изкрещя Сесил. Беше прекалено смаян, за да може да каже нещо друго.
— Да не би да се изразих неясно? — саркастично повдигна вежди Девлин.
— Неясно ли? Съвсем ясно е! — Сесил беше така побеснял, че не можеше да мисли. — По дяволите! Това да не е някаква шега?
— Бих ли си позволил да те ядосам така само заради някаква си шега, Сесил?
Най-после Сесил се посъвзе.
— Тя много добре знае, че не трябва да общува с шотландци, да не говорим за женитба с шотландец. Това сигурно е шега и ти казвам, че изобщо не ми харесва!
Девлин въздъхна и погледна Кимбърли.
— Съжалявам, надявах се да избегна причините и последствията, но баща ти не ми помага.
— Няма нищо, ваше височество — каза тя и дори успя вяло да се усмихне. — Благодаря, че се опитахте да ни спестите това, но неприятните подробности ще трябва да му се изтъкнат, за да разбере, че не ми остава друг избор.