Прозвуча уверено и тя отново реши да не споменава за собственото си богатство. Всъщност искаше й се да се наслади на чувството, че той не се жени за нея поради финансови причини — вярно, не искаше ръката й по причината, която би предпочела тя, но така все пак бе по-добре. Не се женеше за нея само заради парите й.
— Добре тогава. Ако наистина искаш, ще се омъжа за теб — каза тя накрая.
Последва ослепителна усмивка. Тя се сепна и по чувства как стомахът и потрепва. После, когато той се приближи и я прегърна, сякаш буца заседна в гърлото й.
— Днес ще съобщя на баща ти.
Интимната близост на тялото му до нейното не и позволяваше да се съсредоточи над думите му и тя едва успя да се отскубне от прегръдката.
— По-добре аз да му кажа. Ти сигурно пак много ще се ядосаш. Той винаги действа по този начин на хората, които не го познават добре.
— Но… е, може би си права. Но аз ще съм наблизо ако имаш нужда от мен.
Това я стопли. Харесваше й, че се опитва да я закриля дори и преди да са се оженили. А устните му я стопляха още повече и макар че тя се беше досетила, че ще я целуне, че беше готова и го очакваше, отново беше като зашеметена, както всеки предишен път. Близостта на устните му до нейните беше толкова вълнуваща, че чувството бе направо неописуемо…
Тя не чу кога се е отворила вратата, но разпозна тихия глас на вдовицата Марстън.
— Сесил, тук ли си? — А после, като видя целуващата се двойка: — О, извинете. Трябваше да почукам…
Кимбърли почувства как Лаклан се стегна, после се отдръпна от нея и се обърна към новодошлата, но предположи, че това се дължи на факта, че ги е прекъснала. Нямаше представа, че той също е познал гласа.
Но щом чу гласа му — същия злокобен глас, с който бе разговарял с баща й предишната вечер, веднага разбра за какво става дума:
— Здравей, майко.
Уинифред Марстън ахна, отстъпи крачка назад и се хвана за сърцето. Беше ужасена — личеше дори по гласа й.
— Лаклан, момчето ми, ще ти обясня всичко.
— Нима?
Тридесет и девета глава
Кимбърли учудено гледаше как жената, която скоро щеше да й стане мащеха, премигна, а после се строполи на земята. Направо не можеше да проумее какво става — припадъкът, заедно с информацията, че Уинифред Марстън е също така и мащехата на Лаклан… или може би не беше разбрала правилно? Да, сигурно. Щеше да е направо ирония на съдбата, ако същата жена играеше същата роля в живота и на двамата.
Чу как Лаклан сумти отвратено и сякаш се събуди.
— Вдигни я и я сложи на дивана, Лаклан — каза Кимбърли.
— Не! Ако я докосна, то ще е да я удуша.
— Сложи я на дивана! — ядосано викна Кимбърли. — Можеш да си спестиш процедурата с душенето, докато се свести, та да може да я оцени по достойнство.
Не изчака да види дали той ще изпълни заповедта й, а мина покрай Уинифред и излезе да помоли някой от прислужниците да донесе амоняк. Когато се върна в стаята, Лаклан тъкмо тръшваше вдовицата Марстън на дивана, без много да се церемони.
— И ми напомняй никога да не припадам, когато сме насаме — сухо отбеляза Кимбърли.
Лаклан изтупа ръце, сякаш се беше измърсил, докато носеше Уинифред, и я погледна.
— Не, скъпа, теб ще те нося като малко дете. Тя обаче не заслужава това внимание.
— Трябва ли да разбирам, че това е жената, за която ми говореше? Жената, която ти откраднала наследството?
— Да. Не знам защо е тук, но този път няма да ми избяга.
Кимбърли се намръщи. Досещаше се защо Уинифред Марстън изведнъж се беше появила в Шеринг Крос. Очевидно беше пристигнала със Сесил и вечерта веднага се бе прибрала в стаята си, за да си почине. Ето защо не я бяха видели.
Всичко беше толкова изненадващо, че тя отново попита:
— Значи това е мащехата ти?
— Да.
— Вдовицата Марстън ти е мащеха?
Той я изгледа гневно.
— Да де. И не ме карай да ти го повтарям отново. Не ме интересува как се нарича сега, но това е жената, която дванадесет години беше съпруга на баща ми, а после посред нощ, няма и седмица след като той почина, се измъкна от замъка с богатството на клана Макгрегър.
Той се дразнеше от въпросите й, но на нея това й се струваше невероятна ирония на съдбата.
— Значи си абсолютно сигурен? Може би тя просто много прилича на мащехата ти?
— Тя припадна, когато ме видя. Ако изобщо някога е имало съмнение във вината й, сега вече няма. Но така и така съмнения не е и имало.
Беше невероятно. Кимбърли много пъти се беше виждала с Уинифред Марстън в обществото, още преди майка й да почине, а баща й да започне да проявява интерес към нея. Изглеждаше симпатична, макар и малко егоцентрична.