— Как да не е същото? Да не би да си си мислила, че ще те изгоним? Много добре знаеш, че винаги можеше да останеш в Крегора.
— Без баща ти? — Тя поклати глава. — Никога нямаше да се сприятеля с никого…
— И по чия вина е това?
— По моя, знам, но това бе факт. Баща ти бе моят живот и закрила. Без него не ми оставаше нищо.
— Ако смяташ, че това ти е дало правото да ми крадеш наследството… — изръмжа той.
— Не, не, знам, че сгреших, и го направих необмислено — защото много се страхувах, че отново остана сама. Повярвай ми, много пъти съм съжалявала за случилото се.
— Я виж ти! — подигравателно подхвърли той. — Е, имаше достатъчно време да поправиш стореното. Но все още не си върнала нито парите, нито семейните бижута.
Тя потръпна.
— Знам, но се убедих, че имам нужда от тях повече от теб. Ти бе млад, в края на краищата. Освен това ти си мъж и можеш да печелиш пари по начин, по който аз не мога.
— Да, и сигурно нямаше да има проблем, ако трябваше да се грижа само за себе си. Но след като татко почина, отговорността за клана, както и за поддръжката на Крегора, се стовари върху мен. А как да се справя, когато колежът, където учех, беше само за обща култура? Не научих никакъв занаят. Пък и да бях научил, как щях да изхранвам многобройните гърла, които разчитат на мен, да не говорим за поддръжката на замъка?
— Лаклан, трябва да ме разбереш! — примоли се тя. Израснах в нищета. Баща ми беше прахосник и комарджия. Майка ми починала, когато съм била съвсем малка. Имаше моменти, когато не знаех дали ще има какво да ядем. Не можех да се върна там, откъдето започнах. Баща ти беше моето спасение. След като той си отиде, аз изпаднах в отчаяние, не разбираш ли?
— Не, Уинифред. Както и да гледаш на това, независимо от причините, които изтъкваш, ти ме окраде, и то не само мен, а целия клан. Ще си върна всичко — всяка лира, всеки пръстен и огърлица…
— Парите ги няма.
Лаклан замръзна. В очите му проблесна яростен пламък. Като се имаше предвид сумата, която беше взела, и времето, което беше изтекло… не, не можеше да го повярва. Нямаше човек, който да може да пропилее толкова пари само за три години, освен ако не харчеше като крал.
— Няма ги? — беше единственото, което можа да каже. — Няма ги?! — Сега вече крещеше.
Вдовицата се беше разтреперила от страх.
— Нямах намерение да ги харча всичките, честна дума. Дори се крих в една селска къща до Бат почти цяла година, не ходех никъде, нищо не правех. Но много се отегчих, отново ми се прииска да съм сред хора и реших да поиграя ролята на богатата вдовица. За малко. Под друго име, разбира се. И се преселих в Нортъмбърланд, купих си къща, за да мога да организирам празненства. Е, малко проиграх на комар — не много, но… не ме бива на комар, и баща ми не го биваше…
— Млъкни! — изрева Лаклан. — Боже Господи, та ти говориш за повече от сто хиляди лири! Не може да си похарчила всичко…
— Останаха ми бижутата — прекъсна го тя. — Поне повечето. Наложи се да продам само някои, и то съвсем наскоро. Освен това купих къща. С удоволствие ще ти я предоставя веднага щом се омъжа, а това ще стане много скоро.
— С удоволствие ми даваш къща, която си купила с мои пари? — попита той. Не вярваше на ушите си.
Едва не се засмя. Тя дори не разбираше колко абсурдно е предложението или пък това, че всичко, което притежаваше, принадлежеше на него. Тази жена беше егоцентрична — разбираше го едва сега, защото така и не се бе сближил достатъчно с нея, докато тя живееше в Крегора.
— Сигурна съм, че бъдещият ми съпруг няма да има нищо против да ти дам къщата — продължи тя. — Дори може да реши да ти върне парите. Той е толкова мил човек и е толкова богат… Сигурна съм, че няма да се стисне за някакви си неколкостотин лири…
— Не неколкостотин. Сто хиляди!
— Да, сто хиляди.
Изведнъж вратата се отвори и надникна Кимбърли.
— Чуваш се чак долу в антрето!
— Може да ме чуват и в чужбина — изобщо не ми пука — разгорещено отвърна Лаклан. — Знаеш ли, че тази тук е прахосала повече от половината ми наследство, Кимбър? И че освен това има наглостта да ми предложи годеникът й да ми върне стоте хиляди!
— О, не бих разчитала на това — спокойно отвърна Кимбърли. — Тя е сгодена за баща ми.
Четиридесета глава
— Всъщност си мисля, че е доста странно — отбеляза Меган, докато слизаше от коня сър Амброуз и подаваше юздите на коняря.
Това, че конят й носеше името на съпруга й, и то още отпреди да се запознае с него — е, това беше дълга история. А и на Девлин името вече не му правеше впечатление, макар че отначало не беше така.
Връщаха се от езда. Тя му бе казала за последните събития, по-точно за Макгрегър и мащехата му. Обикновено Меган ходеше на езда рано сутрин, но ако искаше да язди с мъжа си, трябваше да се съобразява с натоварената му програма, а той от ранна сутрин работеше в кабинета си и точно затова днес бе пропуснал новия скандал.