— И какво точно намираш за странно? — попита той, докато я водеше към къщата под ръка. — Че дължа на шотландеца още едно извинение ли?
— Не, не това… — Тя изненадано замълча. — За какво?
— Защото не повярвах на историята му, че наследството му е било откраднато — кисело отвърна Девлин. — Реших, че лъже, за да накара всички да му съчувстват.
— Е, ако не е знаел, че ти си бил на това мнение, няма нужда да му се извиняваш.
— Има. Поради отношението ми към него не мислех обективно. Ако още в началото бях повярвал на историята му, може би щях да се отнеса към него по друг начин и може би нямаше да се нахвърля върху него, когато конете изчезнаха, може би нямаше…
— О, Боже! Ти май наистина се чувстваш виновен, а?
— Малко — кимна той.
— В такъв случай непременно… но нали знаеш, това няма да промени мнението му и той…
— Какво ще направи?
— Нямам представа. Дори не съм сигурна дали и самият той знае. Тази Марстън е като дете — все едно не разбира какво е направила. Той обаче е организирал роднините си да я пазят и няма да я пусне никъде, докато нещата не се уредят.
— А графът какво казва по въпроса? — попита Девлин, без да спира.
— Мисля, че още не знае. Поне никой не му беше казал, преди да излезем. А може и да е научил вече. Дано. Сигурно пак ще вдигне скандал.
— Е, аз изпълних дълга си снощи, колкото и неприятно да ми беше. Този път изобщо няма да се меся.
— Изобщо не те виня — отвърна Меган. — Лорд Ричардс е най-неприятният човек, когото съм виждала. Направо е изумително, че Кимбърли е толкова свястна, като се има предвид какъв е баща й. И да ти кажа, много се радвам, че ще се омъжи за шотландеца. Той е мил и чаровен и ще внесе смях в живота й, а ако питаш мен, на нея й липсва тъкмо смях.
Девлин я погледна учудено.
— Да не си забравила, скъпа? Готов съм да се закълна, че снощи ти казах, че графът е категорично против брака им.
Меган пренебрежително махна с ръка.
— Да, да, знам. Но помни ми думите — те така или иначе ще се оженят.
— Така ли мислиш?
— Разбира се.
Кимбърли искаше да види Лаклан и да разбере какво е решил. Той толкова се беше ядосал от разговора си с вдовицата, че след като бе наредил на роднините си да я пазят неотлъчно, се беше оттеглил, за да „помисли“. Кимбърли също се бе прибрала в стаята си с много подобна цел — да се подготви за разговора с баща си.
Беше решила да бъде пряма. Нямаше какво да обсъждат в края на краищата, нямаше за какво да спорят, както и нямаше причина да проявяват тактичност. Графът можеше да беснее колкото си иска — тя и не очакваше друго. Но беше свикнала да го слуша само с половин ухо — как иначе щеше да издържи през всички тези години.
Но тази работа с мащехата на Лаклан, която почти бе станала и нейна мащеха — е, това беше съвсем друго нещо. Нямаше желание да нарани баща си. Това, че си тръгваше от живота му, изобщо нямаше да го нарани — тя не се и съмняваше. Но това…
Дали обичаше вдовицата?
Може би, но не й се струваше много вероятно. Всъщност Кимбърли се съмняваше, че той изобщо е способен на това чувство. И въпреки че твърдеше, че онова, което бил изпитвал към онази жена преди години, било любов, тя си мислеше, че е идея фикс.
Не, много по-вероятно беше да иска да се ожени повторно просто защото имаше нужда от домакиня, а не можеше да разчита на нея — тя бе безразлична към потребностите му и нямаше да остане на тази длъжност за дълго. И сигурно беше избрал вдовицата Марстън единствено защото тя бе приемлива за обществото и хората я харесваха.
Дали щеше да се разстрои, ако арестуваха Уинифред заради престъплението й? Или пък щеше да го приеме като нещо досадно и да си потърси някоя друга, която да дойде на нейно място? Кимбърли наистина не знаеше.
Имаше обаче и нещо друго — той ухажваше вдовицата отдавна, често ходеше на вечеря или по някакъв друг повод при нея, тя също идваше в тяхната къща.
Освен това всички знаеха, че са сгодени. Ако не се оженеха, графът трябваше да обяснява причините, а като го знаеше какъв е, сигурно щеше да се почувства много неудобно. И вероятно щеше да измисли нещо, което доста да се различава от истината — скандалът трябваше да се потули.
Ако… ако… значи Кимбърли трябваше да подхване темата. Нали беше негова дъщеря и значи на нея се падаше да се заеме с този въпрос. Лаклан, разбира се, нямаше да скрие нищо. А Уинифред е, никой не знаеше какви щеше да ги разправя вдовицата. Така че тя…