Така че тя трябваше да се заеме с въпроса веднага, защото баща й беше застанал на вратата и я гледаше намръщено. Очевидно пак се беше разбеснял.
— Знаеш ли откога те търся? — изсумтя той. Трябваше да те затворя в проклетата ти стая…
— Да не би да искаш да ми кажеш нещо, татко?
— Да. Да си стягаш багажа. Тръгваме си още днес.
— Не съм на това мнение.
— Моля?
— Ще си тръгна, разбира се, но чак след като се омъжа.
— Да не би толкова бързо да успя да намериш някой друг? Не вярвам. Кой?
— Никой друг. Ще се омъжа за шотландеца, както вече ти казах.
— Забранявам ти!
— Да, знам, но така или иначе ще се омъжа за него — спокойно отвърна тя.
— Но това е в пълен разрез с моите желания! Никоя моя дъщеря…
— Аз съм единствената ти дъщеря…
— Вече не! Лишавам те от наследство! Лишавам те от наследство, чуваш ли?
— Да, и това знам. А сега, след като разрешихме този въпрос…
Кимбърли млъкна, защото той й обърна гръб. Очевидно вече не съществуваше за него. Дори не заслужаваше да се сбогува с нея. Той просто щеше да си тръгне…
— Веднага спри! — викна тя. — Не знам защо изобщо се занимавам с теб. Хич не ме интересува дали ще се жениш за Уинифред, или…
— Права си. Вече не ти влиза в работата — озъби се той.
— И никога не ми е влизало. Или не си разбрал, че животът ти не ме интересува? Но не става дума за това. Просто исках да ти кажа, че вдовицата здраво е загазила и вероятно ще се озове в затвора.
— Какви са тия глупости?
— Ако спреш да ме прекъсваш, може и да успея да ти обясня. Преди няколко години тя е откраднала много пари от заварения си син, повече от сто хиляди лири, както и семейни бижута. Не е имала право да ги взема. Това е било наследство на сина, а тя е отмъкнала всичко. Това, че ти я доведе тук, му помогна най-после да я открие. Той може и да ти благодари затова, макар че се съмнявам, защото става дума за Макгрегър.
По погледа му личеше, че го е изненадала, но това продължи само секунда. Той овладя изненадата си и попита:
— Какви ги дрънкаш, момиче? Да не би да очакваш да повярвам на тези глупости?
— Не ме интересува дали ще повярваш, или не — каза тя. Просто реших, че при положение, че искаш да се ожениш за нея, трябва да знаеш, че тя може да отиде в затвора за това престъпление.
— Няма никакво престъпление! Отказвам да слушам…
— Тя направи пълни признания, татко! И си призна, че е пропиляла парите. Все още не е продала бижутата и ще ги върне на Лаклан, ще му даде и къщата, но се съмнявам, че той ще се задоволи с това. Тук става въпрос за прекалено много пари, за да си премълчи човек. Това е било цялото му богатство. В момента той още се чуди какво да прави, така че можеш да си поговориш с него. Можеш и с нея да си поговориш, защото не очаквам да повярваш на думите ми, разбира се.
Той замислено гледаше в пода. Кимбърли разбираше какао изпитва.
— Как е могла да направи такава глупост? — въздъхна баща й.
Това бяха най-човечните думи, които бе чувала от устата му. Направо я трогнаха, накараха я да го съжали и тя не му отговори: „Защото е мошеничка“, както всъщност трябваше.
— Имала си е причини — каза тя дипломатично. — Макар че те не я оправдават за това, което е направила. Сигурна съм, че ще ти разкаже всичко. Както и в това, че в момента се нуждае от някой, който да я утеши.
Той се изчерви — може би защото Кимбърли беше станала свидетелка на моментната му уязвимост.
— Шотландецът твърдо ли е решил да предаде Уини на правосъдието? — попита той прегракнало.
Кимбърли едва не се засмя. Никога не си беше представяла да се пазари с баща си, но сега се беше оказала именно в такова положение. Значи той на истина искаше да се ожени за вдовицата. Я виж ти.
Четиридесет и първа глава
Отне й почти цял час да открие Лаклан, защото той не се задържаше достатъчно дълго на едно място, а безцелно се разхождаше из имението. Накрая го видя на пътеката, която водеше към езерцето.
Студеният вятър, който духаше откъм водата, сигурно го беше прогонил оттам, защото той не се беше облякъл подходящо за продължителна разходка на открито. Беше пъхнал ръце в джобовете си, бузите му бяха почервенели от студа, зъбите му тракаха. Но усмивката му беше топла.
— Скъпа, ще проявиш ли милост към мен? — попита той, щом я видя.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам нужда някой да ме стопли. — И пъхна ръце под палтото й, прегърна я и я притисна към себе си. Ръцете му бяха студени и тя потръпна, а той се засмя. — Неприятно, а?
— Не — отвърна тя и се изчерви. — Само за миг. Така обаче няма да се стоплиш както трябва. Имаш нужда от огън и…