— О, след като се оженим. Но както ти казах, той ще ти даде половината пари. Все още иска да се ожени за нея. Освен това, ако ти се съгласиш да приключиш въпроса, той ще се съгласи да не ме лишава от наследство — поне официално ще е така, ако все пак се омъжа за теб. Обаче няма да отстъпи за зестрата — категорично отказва да я дава на шотландец. — Тя се засмя.
— Защо се смееш?
— Ами защото това, което ще ти даде, и зестрата ми са приблизително еднакви. Той направо ще побеснее, когато го разбере. Как мислиш? Това приемливо ли е?
Лаклан замислено потри брадичка.
— Не знам, скъпа. Ще трябва да си помисля.
Тя присви очи.
— Какво има да мислиш?… Значи нарочно ще го накараш да чака?
Той се ококори невинно.
— О, нима бих го направил просто защото този човек ме мрази и в червата и не дава да се оженя за единствената му дъщеря? Просто защото е неприятен и избухлив и заслужава малко да се поизмъчи?
— Би — каза тя, взряна в очите му.
Лаклан се ухили.
— Харесва ми, че си мислиш, че ме познаваш. Но в този случай… е, в този случай наистина ме познаваш.
Четиридесет и втора глава
Според Кимбърли не биваше да измъчват баща й, но пък, от друга страна, Уинифред трябваше да си получи заслуженото. Ако Лаклан решеше да й прости и вземеше парите и скъпоценностите по този начин проблемът щеше да се реши. Кимбърли не се и съмняваше, че най-накрая ще стане точно така и че вдовицата няма да влезе в затвора.
Това, че щяха да я накарат да почака, и то затворена в стаята си, беше единственото наказание, което щеше да получи. То не бе нищо в сравнение с всички неприятности и трудности, които бе причинила на клана Макгрегър, но поне беше нещо в сравнение с нищото.
Баща й обаче съвсем се беше вкиснал и с него беше направо невъзможно да се общува. За щастие през повечето време той стоеше в стаята си, така че не им се налагаше да понасят нежеланото му присъствие.
Кимбърли не беше питала Лаклан, но предполагаше, че той няма да оповести решението си, докато не се оженят. Това караше баща й да беснее още повече, но той сам си беше виновен. Тя беше абсолютно сигурна, че Сесил би предпочел да не е тук, когато тя публично се противопостави на желанията му.
Той, разбира се, можеше и да не дойде на сватбата. Това би могло да я накара да се почувства неудобно, ако очакваше да се появи. Тя обаче не хранеше подобни надежди и изобщо не се интересуваше дали той ще присъства, или не. Стигаше й да е с Лаклан…
Наближаваше Коледа и Меган — тя не искаше и да чуе, че ще си тръгват — предложи сватбата да е веднага след празника. А когато херцогинята предлагаше нещо, всички се съгласяваха.
Това напълно устройваше Кимбърли. Тя така или иначе имаше много работа — трябваше да направи някои покупки, да напише няколко писма на приятелките си в Нортъмбърланд, в които да обясни защо няма да се връща, трябваше да напише и едно дълго и подробно писмо на икономката вкъщи, за да я инструктира да опакова всички нейни вещи и да ги изпрати в Шотландия.
Най-важни за нея бяха мебелите, които бе притежавала майка й. Огромната картина, която висеше в салона например, китайският шкаф в трапезарията, ореховият часовник в стил кралица Ана, който се предаваше от поколение на поколение в рода на майка й от средата на осемнадесети век.
Тези неща нямаха никаква стойност за баща и, но за нея бяха съкровища и тя реши да се бори с всички сили, за да ги вземе. Но се оказа, че не е необходимо.
Защото когато връчи на баща си списъка на нещата, които искаше, той само кимна и продължи със заниманието си, без да обърне внимание нито на нея, нито на написаното. Това й се стори толкова познато — та той цял живот се беше държал с нея по същия начин.
Коледа дойде някак си прекалено бързо и беше един от най-приятните празници, които беше празнувала. Беше купила скромни подаръци за херцога и херцогинята, а за баща си — кутия от любимите му пури. Той никога и по никакъв повод не й беше правил подарък. Майка й казваше, че подаръците, които получаваше като дете, са от двамата, но след като порасна и започна да разбира повече, Кимбърли разбра, че това не е вярно.
Това, че баща й не й подари нищо, не беше неочаквано, така че тя не се наскърби. Нищо не можеше да помрачи настроението й. Лаклан беше до нея, шегуваше се и я целуваше — уж за Коледа — и всички се смееха. Най-хубавото обаче беше, че и двамата бяха решили да си направят смешни подаръци.
Лаклан прихна, когато тя му подаде бастун — явно си спомни думите си на пътеката към езерото.
— Ще го използвам по предназначение, ако започнеш да броиш колко косъма имам на тридесет.