— Не съм, приятели.
— Лъжеш Я сваляй коритата, да видим!
— Да ги сваля.
Почнал той да сваля коритата едно по едно. Всички свалил освен последното, което било затрупано с гаванки и лъжици.
— Няма я — рекли разбойниците. — В друга посока е избягала. Към друго село е тръгнала.
И се върнали. Отново заплющели камшиците. Отново залаяли кучетата. Когато всичко стихнало, момата слязла от колата и тръгнала по пътя.
Вървяла, вървяла, настигнала друга кола, натоварена с кожи — биволски, ярешки, овнешки, всякакви. Зачуло се отново конско препускане и кучешки лай.
— Чичо, скрий ме под кожите, че ме гонят разбойници. Искат да ме убият.
И тоя човек бил добър. Скрил невястата в дъното на колата, под кожите. Дошли разбойниците.
— Спри, коларю! Не си ли виждал да минава по тоя път такава и такава жена?
— Не, не съм.
— Лъжеш, дяволе. Сваляй по-скоро кожите да видим!
— Как ще си развалям стоката? Казвам ви, че не съм виждал такава жена, каквато търсите. Вървете си по пътя и ме оставете на мира.
— Тъй ли? Ей сега ще ти дадем да разбереш!
И почнали да свалят кожите една по една и да ги хвърлят на земята. В колата останали само две-три телешки кожи. А под тях била скрита момата. В това време коларят почнал да нарежда отново кожите. Разбойниците бързали.
— Тръгвайте! — викнал главатарят. — И тук я няма. Да не губим време.
Пак препуснали. Пак заплющели бичовете и залаяли кучетата. Момата слязла от колата, поблагодарила на добрия човек и си поела пътя. За да избяга от разбойниците, тръгнала по една пътека, дето кършела между нивята, и към полунощ стигнала до селото.
Къщата била заключена. Тропала, тропала невястата, никой я не чул да й отвори. И тя отишла, та легнала в купата със сено. Зарила се в сеното и заспала. На заранта бащата отишъл да скубе сено за добитъка. Щом мушнал вилата в купата, момата се хванала за нея.
Селянинът се уплашил.
— Господи Боже! — викнал той. — Що е това? Кой ми дърпа вилата?
— Аз я дърпам, татко! — обадила се дъщеря му.
— Че как се озова тук?
Невястата разказала всичко на баща си. Той се замислил.
— Щом е тъй — рекъл, — разбойниците ще дойдат да те търсят и тук. Ще искат да узнаят да не би да си ги издала. Трябва да се обадя на властта.
Той отишъл и разказал всичко на кмета. Пратили войници да се скрият в къщата и в двора, за да заловят разбойниците, когато дойдат. Момата също се скрила.
Малко след това надошли разбойниците. Човекът ги поканил вкъщи. Влезли. Седнали и почнали да се разговарят с мъжа и жената.
— Е, как е нашата дъщеря?
— Слава Богу, добре е. Остана вкъщи да шета.
— Тъй ли? Аз пък ще ви кажа, че не е у вас, ами е тук. Дъще! Я излез да те видим тук ли си, или не си.
Тия думи били условният знак. Щом дъщерята излязла, войниците се нахвърляли върху разбойниците и ги изловили, па ги отвели в тъмницата. А разбойнишката невяста се омъжила за друг момък от своето село и заживяла с него щастливо.