И ето я сега, сред хора, които я мразят. Усещаше омразата им, готовността им да чакат търпеливо жадувания знак. Брошката на ревера й не изглеждаше надежден щит, зад който да се скрие.
Надяваше се, че Тисамон знае какво прави, но когато го стрелна с поглед, видя, че далеч не е толкова уверен, колкото си бе мислила доскоро. И не само за нея, а и за себе си. Тя беше непростимият грях, пръкнал се от неговото семе, което ги правеше еднакво виновни в очите на народа му.
Ала въпреки колебанието си Тисамон пое напред, принуждавайки другите богомолкоиди да поддържат темпото му. Тук беше домът му, вярно, но отсъствието му бе продължило двайсет години. Доколко вярна беше информацията му за настоящия режим? Или тук никога нищо не се променяше, в тази затворена територия на миналото?
Разбра, че са навлезли в поселището, в така наречената крепост, макар че нищо не бележеше границите й. Наоколо им се простираше селище, но теренът не беше разчистен и по нищо не се различаваше от гората наоколо. Къщите бяха пръснати между дърветата — леки наколни постройки с овални стени и скосени покриви, които се изтегляха нагоре в отвори, служещи едновременно за комини и входове. Трудно й беше да прецени броя им сред дърветата, но накъдето и да погледнеше, виждаше поредната къща да наднича между дънери и клонаци, по-близо и по-далеч, сякаш цялата гора беше налазена от тях. Значи това беше богомолската идея за град.
„Всъщност да. Те не биха могли да живеят един връз друг.“ Сети се за основните постулати на икономиката, които бяха изучавали в Академията. Къде им бяха фермите? Разчистената за земеделие земя? Е, нямаха, разбира се, защото богомолкородните не бяха фермери. Явно се изхранваха с лов и с онова, което гората можеше да им предложи. В общност като тяхната не съществуваха икономически предпоставки за възникването на големи градове, а и колцина можеше да изхрани дори голяма гора като Фелиалския лес? Колко ли разпръснато живееха, за да се изхранват с тези ограничени ресурси?
И едва сега съобрази, че този начин на живот е отломка от друго време, от друг свят. Тук миналото бе впило ноктите си дълбоко и здраво. Революцията така и не бе стигнала до Фелиал, където Вещото време още владееше в безвремие.
А ето ги и самите обитатели на това странно място, богомолкородните. Вестта бе изпреварила неочакваните посетители и поне стотина местни, ако не и повече, се бяха струпали да ги пресрещнат. Навъсени деца, стиснали дървени мечове, които не бяха играчки, а тренировъчни остриета; старци с побелели коси, и цяла тълпа помежду, защото богомолкочовеците живееха дълго и остаряваха късно. Изненадаха я с много неща, но най-вече с количеството метал по себе си. Мнозина бяха навлекли доспехи — или със застъпващите се люспи с форма на листа, или с цели метални нагръдници и шлемове. Изработката им беше изящна, с плавни линии като на раковина, стил, на който другите раси завиждаха, но така и не успяваха да копират докрай. В черно и кафяво, в зелено и златно — но всичките стари, — доспехите и оръжията бяха дело на поколения, предавани от баща на син и от майка на дъщеря и поддържащи миналото живо. Тиниса имаше чувството, че рапирата на колана й вибрира едва доловимо в хармония с техните.
Една от по-старите жени пристъпи напред. Движеше се с младежката грация, присъща на всички тях, на колана й висеше рапира с красива източена форма.
— Що дириш тук? — попита тя. — Защо си дошъл?
— Името ми е Тисамон, велегласна, и съм дошъл у дома си.
Тиниса погледна към него и с ужас видя, че той за пръв път изглежда уплашен. Нещо повече, сякаш се валяше в страха си, черпеше сила от него. Страхът разтегляше устата му в озъбена усмивка, напрягаше тялото му до скъсване. Беше по-жив и нащрек отвсякога и това очевидно му доставяше дълбока наслада.
— Имаше тук един мъж на име Тисамон. Някога — каза велегласната. Тиниса се досети, че това е титла, а не име. — Той си тръгна преди много години, чул зова на широкия свят. Навярно би могъл да потърси отново пристан сред народа си. — Впи поглед в Тиниса. Очите й така се бяха присвили, че все едно ги беше затворила. — Но той никога не би довел паяк със себе си. С какво право носи тя брошката?
— По силата на единственото право, с което брошката може да се получи — отговори Тисамон с пропит от спокойствие глас и натегнато за скок тяло. — И не е паяк. Дъщеря ми е.
Думите ги пронизаха като стомана, блъснаха ги като ураганен вятър, който превива дървеса до земята. Наизвадиха се оръжия, рапири и кинжали, бронирани ръкавици с остриета. Дори децата изразиха неодобрението си, а велегласната нададе вой: