Мисълта за това го потисна. Сари беше свободна жена, но предпочиташе собствената си компания. Ако никой не се погрижи за нея, тя ще се затвори в къщата и ще си стои далече от хората, само и само да се предпази от болката, съжалението, дори от щастието.
Конър спусна капака и се наведе към другия сандък. Дори не можа да разбере какво го разгневи толкова много.
— По дяволите! — тихо изруга той, докато се ровеше из вълнените одеяла. Нито следа от писма или бележки! Трябваше да внимава. Времето напредваше. Сари можеше да се появи всеки момент. Вратата се отвори. Конър скочи, бързо спусна капака, грабна една книга от полицата и се престори, че чете. Трябваше да успокои дишането си. После бавно се обърна и погледна към Сари, която затваряше вратата с крак.
— Здравей — каза тя почти без дъх и остави ведрото с прясното мляко на масата. — Чудех се защо не те намерих тази сутрин в плевнята.
— Станах рано — обясни Конър. — После реших да се поразходя.
Сари се усмихна замечтано и продължи:
— Винаги съм обичала първия сняг. Кара ме да се чувствам толкова… Като че ли премахна всичката грозота в света.
Сари не беше същата — лицето й грееше, страните й розовееха от студа, а очите й искряха. Дори се смееше. Опита се да си спомни кога за последен път я бе видял да се смее така непринудено. Беше забравил дори как звучеше смехът й. Всичко му се струваше толкова далечно. Дали наистина беше щастлива в този миг?
Конър отново се замисли за нея. Искаше му се да я вижда винаги весела.
— Просто бях премръзнал — каза Конър и остави книгата на полицата. — Когато се събудих, дрехите ми бяха ледени, а устните ми, залепнали за одеялото. Чудех се как да се стопля и си представих, че съм в Мексико.
Веселият й смях сгря душата му. Тя махна шапката и разпиля косите си, но докато сваляше наметалото закачи превръзката на ръката си. Конър реши да я попита.
— Как е ръката ти?
— По-добре.
— По-добре? Кой издои кравите тази сутрин?
Тя повдигна вежди, учудена от въпроса, и отговори:
— Разбира се, че аз.
— А не трябваше — сериозно възрази Конър и се вгледа в очите й — искаше Сари да почувства колко е загрижен за нея. — Трябваше да ми кажеш и аз щях да се справя вместо теб.
— Ти можеш да доиш?
— Разбира се, че мога.
Сари се засмя.
— Обзалагам се, че дори не си опитвал.
— Да не е кой знае каква работа?
— Не, не е — подразни го тя. — Ти дори не си докосвал крава, а за Елза това е от особено значение. Тя не би те допуснала до себе си.
— Елза? Кравата?
Сари остана още по-учудена.
— Толкова нощи прекара при животните и не се заинтересува за техните имена?
— Не знаех, че имената са толкова важни за кравите.
— Аз пък си мисля, че ти нищо не разбираш от животновъдство. Още една тайна, която си пазил досега от мен?
Сари пристъпи към печката и застана близо до него. Ухаеше на зимен въздух и прясно мляко. Бузите и нослето й все още бяха зачервени. Конър изпита непреодолимо желание да я прегърне и обсипе лицето й с целувки.
— Е? — подсети го тя и очите й се засмяха.
— Веднъж ми се наложи да пропътувам доста голямо разстояние в една каруца с крави, даже спах при тях. Това достатъчно ли е?
— Наистина ли?
Конър се дръпна назад и се загледа в нея. Забеляза как дъхът й спря. Стомахът му се сви и той преглътна.
— Преследвахме едни бандити и нямахме друг избор.
— Поръчка на Пинкертън?
Конър кимна.
— Промъкнах се в бандата. Уж бях фермер. Превозвахме добитък няколко месеца.
— Сигурно си бил най-лошият фермер на света.
Той се засмя.
— Много лош.
Вратата се отвори и в стаята нахлу студен въздух. Влезе Чарлз. Конър виновно отстъпи назад, чувствайки разочарование, че трябва да се отдели от Сари. Тя също стана друга. Шегите свършиха. Едва сега Конър осъзна колко много му бяха липсвали и как му се искаше да продължат да разговарят и да се смеят.
— Guten Tag5, Рорк — усмихна се Чарлз. — Мила, файтонът е готов.