Рей Бредбъри
Разговор по затворената верига
Защо си спомни изведнъж това старо стихотворение? Сам дори не можа да си го обясни, но то изплува в съзнанието му:
Той се запъна. Как беше по-нататък?
Осемдесетгодишният старец седеше сам самичък в тая запустяла къща, на тая запустяла улица в запустелия град, на запустялата планета Марс. Седеше, както бе седял последните шестдесет години — седеше и чакаше.
На бюрото пред него имаше телефон. Телефонът, който много отдавна не беше позвънявал. И неочаквано телефонът се разтресе, сякаш се готвеше тайно за нещо.
Ноздрите на стареца се издуха. Очите му се разшириха.
Телефонът задрънча тихо, почти беззвучно. Старецът се наведе и впери недоумяващи очи в телефона.
Телефонът бе прозвънял!
Старецът скочи, дръпна се от телефона рязко назад, столът се катурна на пода. И тогава старецът изкрещя, изкрещя, колкото имаше сили:
— Не!
Телефонът извъня отново.
— Не-е-е!…
Старецът понечи да вземе слушалката, протегна треперещата си ръка — и бутна апарата. Телефонът падна на пода точно в момента, когато зазвъня за трети път.
— Не, не… о, не… — повтаряше старецът тихичко, като клатеше глава и притискаше ръце към гърдите, а телефонът в краката му продължаваше да звъни. — Това е невъзможно… не може да бъде…
Защото, колкото и да е странно, той беше сам самичък в безлюдната къща, в безлюдния град на планетата Марс, където не бе останало друго живо същество освен него, единствения владетел на цялата тая пустош…
И все пак…
— Бартън!…
Някой го викаше.
Не, счуло му се е. Просто нещо писукаше в слушалката.
„Бартън?! — замисли се той. — Ами да, нали това съм аз!…“
Старецът толкова отдавна не бе чувал името си, че го беше почти забравил. Не беше от хората, способни да разговарят сами със себе си. Той никога…
— Бартън!… — гласът идваше сякаш много отдалеч, от разстояние един милиард мили.
Старецът изчака сърцето му да отмери още три удара, после каза:
— Бартън е на телефона…
— Е, най-сетне — отвърна гласът, приближил се вече на милион мили. — Познай кой ти се обажда!
— По дяволите! — ядоса се старецът. — За първи път ми звънят от половин век насам, а си правят майтап…
— Извинявай. Наистина глупаво излезе. Трябваше да се досетя, че няма да познаеш собствения си глас. Никой не би познал собствения си глас. Той ни звучи доста изменен… С теб говори Бартън.
— Какво?
— А ти какво си помисли? Че ти се обажда командирът на ракетата, долетяла на Марс, за да те спаси, това ли си помисли?
— Не, но…
— Коя дата сме днес?
— 20 юли 2097-а година.
— Боже мой! Шестдесет години са минали. И нима ти през цялото това време все си чакал да пристигне ракета от Земята?
Старецът мълчаливо кимна.
— Слушай, старче, нали вече знаеш кой ти се обажда?
— Знам. — Той трепна: — Спомних си. Ние с теб сме едно и също лице. Аз съм Емил Бартън, и ти си Емил Бартън.
— Но между нас има съществена разлика. Ти си на осемдесет, а аз — на двадесет. Животът е още пред мен…
Изведнъж, както се смееше, старецът се разрида. Седеше, държеше слушалката в ръка и се чувствуваше като глупаво, загубило се дете. Този разговор е абсолютно безсмислен, би трябвало да го прекрати — и въпреки това щом се посъвзе, старецът притисна слушалката до ухото си и рече:
— Ей, ти там! Слушай… О, господи, ако можех някак да те предвардя! Но как? Нали ти си всъщност само един глас. Ако можех да те предупредя какви години на самота те очакват… О̀време сложи край на всичко! Не чакай! Ако можеше да знаеш какво значи да се превърнеш от това, което си ти, в това, което съм аз днес…
— Невъзможното е невъзможно — засмя се младият Бартън. — Аз дори не мога да узная дали си отговорил на позвъняването ми. Всичко е автоматика. Ти разговаряш със записа, а не с мен. Сега е 2037-а година, за теб ще е преди шестдесет години. Всички колонисти бяха извикани от Земята. И те напуснаха Марс отлетяха с ракетите. А аз закъснях…
— Помня — прошепна старецът.
— Сам самичък съм на Марс — разсмя се младият глас. — Месец ли, година ли ще продължава, все ми е едно. Продукти имам, книги също. В свободното си време подбрах фонотека от десет хиляди думи — отговорите са издиктувани пак с моя глас и са включени към телефонните релета. Така сам на себе си ще звъня, ще си имам събеседник… Моите записи ще ми позвънят дори и след шестдесет години, стига да съм още на Марс, макар че не вярвам да остана толкова години. Просто ми хрумна тая необикновена идея, за да убия някак времето си. Наистина ли си ти, Бартън? Ти — всъщност аз?