Когато тръгна към Дайфукуджи, я връхлетяха съмнения — мъжът не е бил Томасу, тя се е припознала, всичко е било само сън, той нямаше да дойде; явно се е издигнал в обществото, сега е търговец… макар и далеч не преуспяващ… няма да иска да има нищо общо с нея. Не й се бе притекъл на помощ, бил е жив през цялото това време, но не бе пожелал да я подири. Вървеше бавно, без да усеща забързаната река край себе си, прииждаща от нахлуващия прилив, който размърдваше заспалите до брега лодки.
Дайфукуджи гледаше към морето; червените му порти се виждаха отдалеч над вълните, посрещаха завръщащите се у дома моряци и търговци и им напомняха да отправят благодарности към Ебису8, че ги е закрилял по време на пътешествията им. Мадарен погледна с неприязън дърворезбата и статуите, понеже също като Дон Жоао бе започнала да вярва, че такива неща са омразни на Тайния и че са равносилни на преклонение пред дявола. Почуди се, че брат й бе избрал за срещата им такова място, изпита страх, че се е отказал от вярата им, плъзна ръка под робата си, за да докосне кръста, който Дон Жоао й бе дал, и осъзна, че вероятно това бе нейната мисия — да спаси Томасу.
Влезе в храма и се спря досами портите в очакване — отчасти притеснена от песнопенията и камбанния звън, долитащи от вътре, отчасти очарована и омаяна от красотата на градината. Около изкуствените езера растяха перуники, а първите летни азалии бяха разцъфтели с яркочервени цветове. Слънцето почваше да прежуря и сянката на градината я привлече. Тя пое към задната част на главната постройка. Вдясно от нея се издигаха няколко стари кедрови дървета, всяко опасано с блещукащо сламено въже, а отвъд тях бял зид ограждаше една градина с много по-малки дървета, сигурно вишни, помисли си тя, макар че цветчетата им отдавна бяха окапали, заменени от свеж зелен листак. Неголяма тълпа от хора, предимно монаси с бръснати глави и жълтеникави роби, стояха извън стената и гледаха нагоре. Мадарен проследи погледите им и видя какво съзерцаваха — още някоя дърворезба, предположи тя отначало, изображение на някой аватар9 или демон, — и тогава дърворезбата премига с дългите си клепачи, трепна с пъстрите си уши и прокара виолетовия си език по меката си бежова муцуна. Обърна главата си, увенчана с рога, и погледна благо към облещените монаси под дувара. Беше живо същество, но пък кое същество имаше врат, тъй дълъг, че да стърчи над манастирски зид?
Беше киринът.
Докато се взираше в странното животно, се почувства замаяна — от умора, от преживявания, от безсъние. В този миг откъм главната порта на храма се разнесоха глъч и суетня и тя чу мъжки глас, който извика въодушевено:
— Владетелят Отори е тук!
Стъписана, тя падна на колене и отправи поглед към владетеля на Трите провинции, който тъкмо влизаше в градината, заобиколен от свита воини. Беше в официална лятна роба в кремаво и златно, с малка черна шапчица на главата, но тя видя осакатената ръка в копринената ръкавица, разпозна лицето и си даде сметка, че това е Томасу, нейният брат.
Девета глава
Такео забеляза сестра си, коленичила смирено в сянката на дърветата, но не й обърна внимание. Ето, сега вече знаеше кой е брат й, и можеше сама да избере дали да остане, или да си тръгне. Искаше му се да остане, за да говори с нея насаме, но му се струваше по-вероятно, че ще си тръгне, ще избяга от него. Тогава той нямаше да я потърси, нямаше да рови в миналото…
В този миг портата към оградената със зид градина се отвори и пред тях се появи киринът. Ишида го водеше на червено копринено въже, прикрепено към украсен с перли нашийник. Главата на доктора едва стигаше до туловището на кирина, ала животното го следваше доверчиво и в същото време величествено. Козината му бе бледокафеникава, осеяна с кремави шарки с големината и формата на човешка длан.
Киринът надуши водата и проточи дългия си врат към изкуственото езеро. Ишида го остави да се приближи и да утоли жаждата си. За да пие, животното разкрачи краката си и се приведе. Малката тълпа от монаси и воини избухнаха във весел смях, тъй като странното същество изглеждаше така, сякаш се покланяше на владетеля Отори.
9
В хиндуизма — въплъщение на божество, особено на Вишну, в човешка, свръхчовешка или животинска форма; проявление или въплъщение на абстрактно понятие, архетип. — Б.пр.