— Момичетата трябва да си починат преди тържеството довечера — каза той. В полунощ предстояха продължителни церемонии в светилищата, след които започваше празненството по случай настъпването на Новата година. Нямаше да се приберат преди часа на тигъра4. — Аз също ще си полегна малко.
— Ще наредя да отнесат мангали в стаята — рече Каеде — и ще дойда.
Когато тя дойде при него, денят вече бе отстъпил пред ранния зимен здрач. Въпреки мангалите с горящите в тях дървени въглища дъхът й излизаше на бяло облаче в студения въздух. Тя се бе изкъпала и ароматът на оризови трици и алое бе попил в кожата й. Под подплатената зимна роба плътта й бе мека и топла. Той развърза пояса си, плъзна ръце под дрехата й и притегли тялото й до своето. После разхлаби шала, покриващ главата й, смъкна го и прокара длан по късите копринени къдрици.
— Недей — рече тя. — Толкова са грозни.
Той знаеше, че Каеде така и не бе успяла да преодолее загубата на красивите си дълги коси, нито белезите по тила си, накърнили пословичната й красота, някогашен обект на легенди и суеверия. Той обаче не виждаше обезобразяването, а само нарасналата уязвимост на съпругата си, която я правеше още по-прекрасна в собствените му очи.
— Харесва ми. Все едно е перука на актьор. Придава ти вид едновременно на мъж и на жена, на възрастен човек и на дете…
— Тогава и ти трябва да оголиш пред мен своите белези — тя смъкна копринената ръкавица, която Такео обикновено носеше на дясната си ръка, и поднесе към устните си обезобразените остатъци от пръстите му. — Нараних ли те днес следобед?
— Не. Усетих само тъпа болка… всеки удар разтърсва ставите и почват да болят — след което добави с приглушен глас: — И сега изпитвам болка, но по друга причина.
— Нея поне мога да излекувам — прошепна тя, притегли го, обви го с тялото си и се разтопи в нежност, наслаждавайки се на познатия допир на кожата му, на косите му, на мириса му и на поредната среща с непознатото, което се съдържаше във всеки техен любовен акт.
— Ти винаги ме лекуваш — каза той по-късно. — Караш ме да се чувствам цялостен.
Тя лежеше в обятията му, положила глава на рамото му. Погледът й се плъзна из стаята. Лампите в железните стойки пръскаха светлина, но зад капаците на прозорците небето бе потъмняло.
— Може би сме създали син — рече тя, без да може да потисне копнежа в гласа си.
— Надявам се да не е така! — възкликна той. — На два пъти децата ми едва не ти костваха живота. Нямаме нужда от син — продължи вече по-меко. — Имаме си три дъщери.
— Някога казах същото на баща си — призна Каеде. — Смятах, че мога да се равнявам на всяко момче.
— Шигеко със сигурност може — отвърна Такео. — Тя ще наследи Трите провинции, а след нея децата й ще…
— Децата й! Та тя самата е още дете, макар че вече е достатъчно голяма, за да бъде сгодена. Кого ли ще й изберем за жених?
— Няма защо да бързаме. Тя е награда, скъпоценен камък, безценен дар… Няма да я дадем евтино.
Каеде се върна на предишната тема, сякаш тя не й даваше мира.
— Копнея да те даря със син…
— Въпреки собственото си наследство и примера на владетелката Маруяма?!? Все още говориш като дъщеря от семейство на воин.
Мракът и тишината около тях я подтикнаха да изрече и по-големите си тревоги:
— Понякога си мисля, че близначките са пресушили утробата ми. Струва ми се, че ако не се бяха родили, щях да се сдобия със синове.
— Твърде много се вслушваш в приказките на разни суеверни баби!
— Вероятно си прав. Но какво ще стане с по-малките ни дъщери? Едва ли биха станали наследници, дори и Шигеко да я сполети нещо лошо, да не дава Бог! И за кого ще се омъжат? Няма семейство на благородник или воин, което би приело близначка, камо ли такава, осквернена… прости ми… чрез кръвта на Племето и смятаните за магьосничество способности…
Такео не можеше да отрече, че същите мисли често терзаеха и него, но той се опитваше да ги прогони. Момичетата бяха още невръстни — кой можеше да знае каква съдба ги очаква?
След миг Каеде добави тихо:
— Може пък вече да сме твърде стари. Всички се питат защо не си вземеш втора съпруга или наложница, с която да имаш още деца.
— Желая една-единствена съпруга — отвърна той сериозно. — Каквито и чувства да съм проявявал, каквито и роли да съм приемал, любовта ми към теб е истинска и безпрекословна и никога няма да деля постеля с друга. Казвал съм ти, дадох клетва пред Канон, богинята на милосърдието в Охама. Не съм я нарушил шестнайсет години, няма да го сторя и оттук насетне.