Пред тях и зад тях вървяха по двама стражи; една прислужница носеше малка бамбукова кошница със стъкленици вино и други приношения, между които и моркови за конете на храма. Шизука крачеше до Мая, а Мики бе съпровождана от Шигеко. Всички бяха с дървени обувки и леки памучни летни роби. Шигеко държеше чадър за слънце, тъй като кожата й бе бяла като на майка й и слънцето я плашеше, но близначките бяха със златистия тен на баща си и спокойно можеха да не си правят труда да се предпазват от слънчевите лъчи.
Когато стигнаха до каменния мост, приливът вече се отдръпваше и реката миришеше на сол и тиня. Първоначалният мост бе разрушен по време на голямото земетресение — според хорската мълва като наказание за предателството на Араи Дайичи, който се бе обърнал срещу съюзниците си Отори точно край камъка, върху който бяха гравирани думите: „Кланът Отори посреща с «Добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“
— Вижте какво е станало с него! — възкликна доволна Мая, когато се спряха пред камъка и поднесоха приношение от вино на божеството на реката в знак на признателност, че закриля клана Отори, и в знак на почит към зидаря, който някога бил зазидан жив в подпорите на моста.
Шизука често разказваше на момичетата историята за зидаря и за дъщеря му Акане. Понякога ги водеше в светилището при кратера на вулкана, където нещастно влюбените почитаха трагичната смърт на Акане.
— При все това Шизука сигурно скърби за владетеля Араи — рече тихо Шигеко, когато си тръгнаха от моста.
За момент близначките се озоваха една до друга; минувачите падаха на колене, докато Шигеко минаваше покрай тях, но при вида на двете по-малки сестри ужасени извръщаха лица.
— Скърбях за някогашната любов помежду ни — отвърна Шизука. — И за синовете ни, които видяха баща им да умира пред очите им. Но Араи вече ме бе превърнал в свой враг и бе издал заповед за убийството ми. Собствената му смърт не бе нищо повече от справедлив завършек на избрания от него живот.
— Знаеш толкова много за онези времена! — възкликна Шигеко.
— Да, може би повече от всеки друг — призна Шизука. — С възрастта миналото все повече се избистря в съзнанието ми. По молба на баща ви двамата с Ишида записваме всичките ми спомени.
— И си познавала владетеля Шигеру?
— На когото си кръстена? Да, познавах го добре. Имахме си доверие от години и бяхме готови да се жертваме един за друг.
— Трябва да е бил добър човек…
— Не познавам друг като него.
— По-добър ли беше от баща ми?
— Шигеко! Не мога да съдя баща ти!
— Защо не? Ти си му братовчедка. Познаваш го по-добре от повечето хора.
— Такео много прилича на Шигеру. Наистина е голям човек и велик предводител…
— Но…?
— Всички хора правят грешки — отвърна Шизука. — Баща ти се опитва да поправи своите, но в известен смисъл природата му е раздвоена, докато при Шигеру не беше така…
Шигеко внезапно потръпна, макар че въздухът бе още топъл.
— Не ми казвай повече! Съжалявам, че те попитах.
— Какво има? Да не би да те връхлетя някакво лошо предчувствие?
— Случва ми се постоянно — отвърна тихо Шигеко. — Знам колко хора желаят смъртта на баща ми — тя махна към близначките, които вече чакаха при портата на светилището. — Нашето семейство е разделено по същия начин — ние сме отражение на неговата природа. Какво ще се случи със сестрите ми занапред? Какво ще бъде мястото им в обществото? — тя потръпна отново и направи усилие да смени темата. — Съпругът ти върна ли се от последното си пътешествие?
— Очаквам го всеки момент; може вече да е в Хофу. Нямам вести от него.
— Татко беше в Хофу! Може да са се видели там. Току-виж са се върнали заедно — Шигеко се обърна и отправи поглед обратно към залива. — Утре ще се изкачим на хълма и ще погледнем дали корабът им вече се вижда.
Влязоха в двора на светилището, преминавайки през огромната порта, чиято горна напречна греда бе украсена с изрязани в дървото митични животни и птици — хоо, кирин и шиши10. Светилището бе потънало в зеленина. По двата бряга на реката растяха огромни върби; другите три страни бяха обрасли с дъбове и кедри, последни останки от първоначалната гора, която някога бе покривала земята от планината до реката. Шумотевицата на града бе заглъхнала и сега наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от птича песен. От запад светлината падаше косо и пронизваше с лъчи от злато пелената от прашинки между масивните дънери.