— Но Джин-Емон не е влязъл в теб, нали татко? — попита Мики. За тях това не бе нито по-странно, нито по-вредно, отколкото да станеш невидим или да използваш свой втори образ.
— Не, защото накрая прерязах гърлото му с Джато. Той умря от това, не от съня.
— Ядосан ли си заради котето? — попита Мая.
Той осъзнаваше, че момичетата му имат доверие, което бе длъжен да опази, че са като плахи диви животни, които в следващия миг може да побегнат. Спомни си месеците на окаяност, които бе изтърпял при Кикута, жестокостта на обучението.
— Не, не съм ядосан — отвърна спокойно.
— Шизука се вбеси — изрече глухо Мики.
— Но трябва да знам всичко, за да мога да ви закрилям и да не допускам да наранявате други хора. Аз съм ваш баща и по-старши от вас във фамилията Кикута. Дължите ми подчинение и по двете линии.
— Ето какво се случи — подхвана Мая. — Ядосах се на Мори Хироки. Видях колко привързан бе към котето. Исках да му отмъстя за това, че ни гледа така погнусено. А котето си беше сладичко. Исках да си поиграя с него. И като го погледнах в очите, после вече не можех да се спра — тя млъкна безпомощно.
— Продължавай — подкани я той.
— Притеглих го към себе си. През очите… От неговите — в моите. И то подскочи и влезе в мен. През цялото време стенеше и мяучеше. Но не можех да престана. И после котето беше мъртво. Но въпреки това живо.
— И?
— И Мори Хироки се натъжи, което ме зарадва — Мая въздъхна дълбоко, все едно бе приключила да си разказва урока. — Това е всичко, кълна се.
Той я докосна по бузата.
— Ти беше откровена с мен. Но сама разбираш колко объркани са били чувствата ти. Съзнанието ти не е било чисто, както трябва да бъде, когато използваш което и да е от уменията на Племето. Щом погледнеш в очите на другите, ще виждаш там техните слабости и липсата на яснота. Това е, което ги прави уязвими за твоя поглед.
— Какво ще стане с мен? — попита Мая.
— Не знам. Трябва да те наблюдаваме и да разберем. Ти постъпи лошо; направи грешка. Ще трябва да живееш с последствията. Но искам да ми обещаеш никога да не използваш съня на Кикута върху когото и да било, преди да съм ти дал разрешение.
— Кенджи щеше да знае — рече Мики и се разплака отново. — Той ни разказваше за духовете на животните и как хората от Племето ги използвали.
— Ще ми се да не беше мъртъв — добави Мая, хлипайки.
Такео усети как в собствените му очи нахлуват сълзи за учителя, когото бе загубил завинаги, и за близначките, които не бе успял да предпази от обсебване. И двете момичета се бяха притиснали до него; усещаше допира на ръцете и краката им в горещата вода, тъй подобни на неговите по вид и цвят на кожата.
— Не е необходимо да се омъжваме за Сунаоми, нали? — попита Мая, вече поуспокоена.
— Защо? Кой казва, че трябва?
— Сунаоми ни заяви, че щели да го сгодят за една от нас!
— Само ако никак не слуша — отвърна Такео. — За назидание!
— Аз не искам да се сгодявам за никого — рече Мики.
— Някой ден може и да си промениш мнението — подразни я Такео.
— Аз пък искам да се оженя за Мики — каза Мая и се засмя.
— Да, ще се оженим една за друга — потвърди сестра й.
— Тогава няма да имате деца. Трябва ви мъж, който да ги създаде.
— Аз не искам деца — каза Мики.
— И аз. Мразя децата — добави Мая. — Особено Сунаоми! Няма да осиновиш Сунаоми, нали, татко?
— Не ми трябват никакви синове — отвърна Такео.
Погребението на Кенджи се състоя на следния ден; за него бе вдигнат надгробен камък в светилището на Хачиман14, в непосредствена близост до Токоджи, и то скоро се превърна в място за поклонение както за фамилията Муто, така и за други членове на Племето. Кенджи бе преминал в отвъдното също като Шигеру, като Джо-Ан. И тримата още приживе се бяха проявили като нещо повече от човешки същества. Сега те вдъхновяваха и закриляха онези, които все още населяваха света на живите.
Шестнайсета глава
Проливните дъждове отминаха, настъпи периодът на големите летни жеги. Всеки ден Шигеко ставаше преди изгрев-слънце и отиваше при светилището на речния бряг, за да прекара около час с черния жребец. Двете стари кобили го хапеха и подритваха леко за назидание, обучавайки го на обноски. Той се бе поуспокоил в тяхно присъствие и постепенно сякаш прие Шигеко; щом я видеше, вече започваше да цвили радостно в израз на привързаност.