И ще ви кажа едно — предпочитам да се тъпча с каша и мляко с имбесилите, отколкото да доя кравите на заскреженото поле. Мисиз Боп се страхуваше да ме остави да играя с децата й. И аз се страхувах. Те обичаха да ме дразнят, когато никой не ги гледаше, и да ме наричат „побъркания“. Всички ми викаха Побъркания Том. А децата на съседите ме замеряха с камъни. Такова нещо в приюта никога не можеш да видиш. Слабоумните са по-добре възпитани.
Мисиз Боп ме щипеше и ме дърпаше за косата, когато й
се стореше, че работя много бавно, а аз само издавах несмислени звуци и ставах още по-бавен. Тя казваше, че ще я уморя някой ден. Веднъж оставих капака на стария кладенец в пасището отворен, малкото красиво теленце падна вътре и се удави. Тогава Питър Боп каза, че ще ме напердаши. И ме напердаши. Взе един кожен оглавник и ме почна. Беше страшно. Никога в живота ми не ме бяха били. Такива неща в приюта не се правят и затова казвам, че приютът е място за мене.
Познавам закона и знаех, че той няма право да ме пердаши с кожен оглавник. Това беше жестокост, а в настойническите документи се казва, че той не бива да бъде жесток с мене. Не казах нищо. Просто чаках, а това показва какъв слабоумен съм аз. Чаках дълго, ставах все по-муден и издавах все повече несмислени звуци; но той не искаше да ме прати обратно в приюта, както желаех аз. Един ден обаче, беше първият ден от месеца, мисиз Браун ми даде три долара, сметката й за млякото с Питър Боп. Това беше сутринта. Вечерта заедно с млякото трябваше да й занеса и разписката. Но аз не й я занесох. Чисто и просто отидох на гарата, купих си билет като всеки друг и отпътувах с влака обратно в приюта. Ето какъв слабоумен съм аз.
Доктор Енглин вече си беше отишъл и неговото място бе заел доктор Мендевил. Влязох направо в кабинета му. Той не ме познаваше, „Моля, каза той, днес не е ден за посещение.“ — „Аз не съм посетител, казах. — Аз съм Том от приюта.“ Тогава той подсвирна и с това показа колко е изненадан. Разправих му всичко и му показах следите от кожения оглавник, а той все повече и повече се разгневяваше и накрая каза, че ще се заеме със случая Питър Боп.
Може би си мислите, че някое от малките имбесилчета не беше радостно да ме види? Отидох право в отделението. Една нова сестра хранеше малкия Албърт. „Чакайте, казах аз, — не така. Не виждате ли как си криви лявото око? Аз ще ви покажа.“ Тя навярно помисли, че съм някой нов доктор, защото веднага ми даде лъжицата и, струва ми се, аз натъпках малкия Албърт с най-обилния обед, откакто бях заминал. Имбесилите са много добри, стига да разбираш какво им е. Веднъж чух мис Джоунз да казва на мис Келси, че съм имал удивителна способност да се справям с имбесилите.
Някой ден може би ще поговоря с доктор Делримпъл и ще го накарам да ми даде декларация, че не съм слабоумен, след това ще го помоля да ме направи наистина болногледач в отделението за имбесили с четиридесет долара на месец плюс храната. Тогава ще се оженя за мис Джоунз и ще си останем да си живеем тука. А ако тя не ме иска, ще се оженя за мис Келси или някоя друга сестра. Има много сред тях, които искат да се омъжат. И хич няма да се оскърбявам, ако жена ми, като се ядоса, ме нарече слабоумен. Какъв смисъл има? Мисля, че когато човек се е научил да се справя с имбесилите, едва ли ще му е по-трудно да се справя с една жена.
Не съм ви разправил още за случая с бягството. И през ум не ми минаваше за такова нещо. Чарли и Джо ме подтикнаха. Те са леки епилептици, както знаете. Бях ходил до кабинета на доктор Уилсън по едно поръчение и се връщах към отделението за имбесили, когато видях Чарли и Джо да се крият зад ъгъла на гимнастическия салон и да ми правят знаци. Отидох при тях.
— Здравей! — каза Джо. — Как са имбесилите?
— Отлично — отвърнах аз. — А вие имали ли сте припадъци напоследък?
Това го вбеси, но тъкмо да си тръгна и Джо каза:
— Ние ще бягаме. Хайде и ти с нас.
— Защо? — попитах аз.
— Ще превалим върха на планината — рече Джо.
— И ще открием златна мина — рече Чарли.
— Ние вече нямаме припадъци. Излекувахме се.
— Дадено — казах аз. И се промъкнахме зад гимнастическия салон, а после хайде между дърветата. Трябва да бяхме вървели десет минути, когато аз се спрях.
— Какво има? — попита Джо.
— Чакайте! — казах аз. — Трябва да се върна.
— За какво? — рече Джо. А аз казах:
— Да взема малкия Албърт.
А те казаха, че не може и страшно се ядосаха. Но аз не им обърнах внимание. Знаех, че ще ме чакат. Нали разбирате, аз съм прекарал тук двадесет и пет години и зная всички скрити пътечки, водещи в планината, а Чарли и Джо не ги знаеха. Ето защо искаха да отида с тях.
И така, аз се върнах и взех малкия Албърт. Той не може нито да върви, нито да говори, нито да прави каквото и да било — само се лигави, затова трябваше да го нося на ръце. Отминахме и последната ливада, а от нея по-нататък не бях стигал. Дърветата и шубраците станаха толкова гъсти, че аз вече не намирах никаква пътека, затова продължихме по един говедарски път надолу към някакъв поток и прехвърлихме оградата, която показваше къде свършват земите на приюта.