Прецених, че е разумно да отложа разговора за някой друг ден. Тогава ми се струваше, че най-важното е да не я направя нещастна. Освен това — а то беше напълно достатъчно — аз я обичах.
И така, започнаха приготовленията. Някой път се събирахме тримата. Друг път жена ми ме изпитваше. Това би трябвало да имам наум, това да зная, а това в никакъв случай не бива да забравям. Към своята тъща ще се обръщам със Сташа. Към него, леко студено — с господине. Никакво тупане по рамото, за чужбина ще говоря с леко презрение, ще похваля обяда, към края ще разкрия плана за съвместната ни почивка през есента, която предприемаме всяка година през октомври, за да съберем малко топлинка за зимата.
И по-рано бях изпитал прецизността на жена си. Но тези приготовления бяха нещо специално. Тя не само пренареди целия тъжен живот на Станислава Т. в наниз от радостни дни, но се погрижи в нейното жилище да има наши снимки от младини, а на стената — портрет на несъществуващия съпруг, дето се вика, Сташа вече от пет години беше вдовица.
Освен това всички видими бръчки на самотническия живот бяха опънати или просто пометени със стръкче ела. Моята жена разреса ресните на килима, избърса от огледалото излишъка от меланхолия, за да ни бъде по-комфортно, раздели времето на два стенни часовника, а тъжните домашни кътчета пренесе в мазето. Аз направих някои необходими поправки, смених шума на водата в чешмите, отстраних нощното капане на крана, отстраних звука от трикратното заключване на бравата, надвих глухата тишина на паркета със стотици ситни, живи крачки. Отдъхнахме си, когато на лицето на Станислава Т. се появи, кой знае откъде, изчезналата руменина. Само в нощта преди решителния ден, докато пишех последните си бележки, жена ми сериозно ме предупреди:
— Въздържай се от твоите описания, остави живота сам да се преразкаже.
За много години
На сутринта, в първата събота на декември, моята жена настоя да излезем заедно. Първо, искаше да занеса подарък на тъщата — букет цветя и бутилка вино. Второ, смяташе по този начин постепенно да навлезем в ситуацията. Трето, никак не й се искаше в уречения час просто да се качим един етаж нагоре. Съгласих се с всичко най-вече поради това, че нямаше смисъл да се противя.
След като прекарахме няколко часа в безцелна разходка, бяхме се отдалечили в онази част на града, където уж живеехме, бързо се запътихме оттам към Сташа. Във входа донесохме снежинките на първия сняг и ентусиазиран разговор. На вратата позвънихме, но веднага влязохме. Още от антрето жена ми извика:
— Майко, честит рожден ден!
Когато прекрачихме в трапезарията, казах и аз:
— Сташа, за много години!
Госпожица Станислава Т. отговори:
— Благодаря, деца, нямаше нужда да харчите.
След това ни представи на господина, който седеше на масата. Каза меко, почти повярвах:
— Това е моята дъщеря. А това е моят зет. Това е мой стар приятел от далечна чужбина!
— Приятно ми е — ръкувах се аз.
— Майка ми е разказвала за вас, Храниславе — поклони се сдържано жена ми.
— Станислава, имаш хубава дъщеря — учтиво каза гостенинът в тон с порядъчния си вид.
Жена ми ме погледна одобрително. Това означаваше: всичко започна идеално.
Госпожица Станислава Т. повика дъщеря си в кухнята да й помогне нещо, вероятно да събере смелост. Аз предложих на гостенина пиене. Казах му:
— Препоръчвам ви ликьора от орехи.
— За съжаление, не смея да пия алкохол — отказа Хранислав.
— Здравни неволи ли? — попитах уместно.
— Как да ви кажа, има едно дълго и заплетено латинско название, но по нашенски казано, имах дългогодишни угризения на съвестта. Вие трябва да знаете за романа ми със Сташа. Наистина, като я виждам толкова доволна, се чувствам по-добре. А какво отглежда тя в тези празни саксии на прозореца?
Изтръпнах целият. Нима е възможно толкова бързо да ни прозре? В джоба си стисках листчето със своите бележки, но нямаше начин да го извадя незабелязано, бях принуден да говоря наизуст:
— Ех, жалко, че не дойдохте през пролетта! Нямате си представа какво ли не никне тук! Шарения! Миналата година тук се отбиваха и птици! Прелест! И слънцето се вплита! По цяла нощ остава! Щом ви казвам! Не можете да познаете ден ли е, или нощ!
— Да, да, само нашата страна може да роди нещо толкова чудесно — промърмори разсеяно гостенинът.
Чужбина е богата на щастие, у нас то е рядкост
Беше истински семеен обяд. Говореше се много, чиниите се предаваха от ръка на ръка, добавяха се думи и сол, подканваше се, досипваше, духаше в лъжицата, с интерес се опитваше и слушаше.