Но колкото по-голяма става дистанцията между човека и природата, толкова по-упорито става желанието на човека да прониква невидим и нечут в света на дивото, да потърси там лек за душевните си рани, да се докосне до великия първоизвор, уж неразумен, а така близък или сам изразяващ вечността на битието. Това е най-новата тенденция в човешкото отношение към животните; той не гледа на тях сега нито като на суровина, нито като на враг и съперник в живота. Той не търси в тях жестове и действия, изпълнени с поуки и внушения. Търси в отсъствието на човешкото, в суверенността на дивия свят пътищата за спасение от собственото си отчуждение. В българската литература първият майстор на тази нова проза е Емилиян Станев. Емилиян Станев надникна най-дълбоко в света на дивото и показа с удивително майсторство в разкази и повести суровата хармония на природните закони. Нему бяха чужди желанията да очовечава животните, той ги търсеше единствено в борбата им за съществуване, в борбата им с човека и самата природа. И става нещо странно — ония, които бяха чели Джек Лондон и Томпсън-Сетън, Кърууд и ред други и бяха свикнали да мислят за девствено дивото само сред прериите на Америка и Канада или мразовитите низини на Юкон, го откриват редом до себе си в меките гънки на българските планини. Емилиян Станев е епоха в българския анималистичен разказ, без него той не би добил такъв разцвет, какъвто добива пред очите ни в последните две-три десетилетия. У Емилиян Станев светът на дивото е едновременно и художествено пресътворен, и научно достоверен; той използваше техниката на обективното повествование, избягваше максимално в най-добрите си работи корелацията „човек-животно“.
Още по времето на Емилиян Станев световната анималистака бе открила един нов и друг тон, повлиян от мощното развитие на етологията (науката за поведението на животните в природната им или чужда за тях среда). Този тон означава смесване на художественото с научното, в резултат на което разказът става сурово документален, богат не толкова на художествени и философски прозрения, колкото на разкрити природни закони. Това са писателите, повлияни от Конрад Лоренц и наследниците му, писатели като Джерълд Дарел и Робер Лесли. Българската анималистика, изглежда, също ще потърси тоя нов тон, тя може би го и намира вече в някои от най-младите разказвачи, но нейната висока традиция от Елин Пелин и Йовков до Емилиян Станев задълго ще остане определящата.
Това е едната страна на анималистичната проза. Другата и не по-малко богатата е алегоричното използуване на анималистичния персонаж по подобие на народните приказки и на детската класика от Ханс Кристиан Андерсен (да споменем само „Грозното пате“) до Ференц Молнар, Емил Гърляну и Ангел Каралийчев. И докато реалистично-пластичното повествование е насочено колкото към децата и юношите, толкова и към възрастните, то алегоричната анималистична проза е преди всичко проза за деца. В българската литература въпреки присъствието на няколко добри майстори тя е по-слабо застъпена и нейните постижения нямат оная мащабност и значимост сред европейските литератури, каквато излъчват анималистичните разкази на Йовков и Емилиян Станев. Понякога тази проза е само привидно за деца, какъвто е случаят с приказната повест-алегория на Орлин Василев „Дивата гора“ или с някои от повестите и разказите на Йордан Радичков.
Този сборник няма да застъпи нито разказа-алегория, нито повестта-алегория. В номиналния смисъл на думата те не са били никога истинска анималистична проза, разбирана като проза, при която интересът към животните е диктуван от почувстваното отдалечаване на човека от природата или от накърнената му вяра в човешките морални норми. Този сборник има за цел да представи при един възможно строг избор обособяването, развитието и съвременното състояние на анималистичната тема в българската литература. Ето защо тук ще срещнем творби както от автори, трайно отдадени на темата, написали книга или книги по нея, така и автори, у които тази тема е повече или по-малко епизодична, но е въплътена в сериозни в естетическо отношение творби. Тъй като подборът е извършван по жанров признак, извън книгата останаха великолепни повести и новели, каквито са например „Чернишка“ и „Фокер“ на Емилиян Станев, та до повестите на ред съвременни автори. Извън нея останаха и ония немалобройни и изразителни в пластиката си места в ред романи, спомени и пътеписи от различни години, без които българската анималистична традиция не би могла да се развие и в рамките на разказа в мащабността и националната си определеност. Все пак, доколкото тази подборка е първата в българската литература и при строгите ограничения, които се наложиха, тя дава една, да се надяваме, релефна представа както за вътрешно тематичното разнообразие, така и за вътрешно тематичната еволюция, за смисъла на темата в рамките на националната литература.