— Кога се раздели с Мерлин? — полюбопитства домакинята ми.
— В онзи ден, когато Силите се сблъскаха в коридора отзад.
— А що за заклинание му е наложено?
— Висеше свободно в покоите на Бранд. Нали разбираш, стаите на Мерлин и Бранд са съседни; когато разделящата ги стена рухна, той влезе там от любопитство…
— Фракир, не вярвам да е било случайност! — заяви Флора. — Вероятно го е замислила или едната, или другата Сила.
— Като се замисля… Вероятно е така, принцесо…
— И какво смяташ да правиш оттук нататък? Бих искала да ти помогна.
— Трябва някак си да намеря Мерлин — отвърнах аз. — От известно време го обкръжава ореол на опасност — излъчване, към което съм особено чувствителна.
— Разбирам — кимна Флора. — Ще се постарая да измисля нещо. Може би ще ми потрябват няколко дни, но ще се справя.
— Ами добре, ще почакам — съгласих се аз. — И без друго нямам какво да правя.
— Дотогава можеш да останеш при мен.
— Много добре — въздъхнах. — Благодаря!
Намерих си удобна масичка, увих се около крачето й и потънах в състояние на… стаза, ако изобщо трябва да му се търси име. Не е точно сън, не е и загуба на съзнание, но не се пораждат и мисли в обичайния смисъл. Един вид разпрострях сетивата си и своето „аз“, докато отново потрябвам някому.
Не мога да определя колко време прекарах в това състояние. Бях сама в гостната, макар да чувах дишането на Флора зад съседната врата.
Внезапно тя изписка. Откъснах се от крачето на масичката и се пуснах на пода.
Докато бързешком пълзях към вратата, се чу и друг глас:
— Извинете, но ме преследват! Нямах друг избор, освен да намина неканен!
— Кой сте вие? — попита Флора.
— Ами, магьосник съм — отвърна непознатият. — Криех се във вашето огледало, както и всяка нощ от доста време насам. Падам си по вас и с удоволствие наблюдавах с какво се занимавате тук…
— Шпионирали сте ме? Извратен тип! — възкликна Флора.
— Нищо подобно! Смятам, че вие сте жена с извънредно приятна външност и ми харесва да ви гледам. Това е всичко.
— Има предостатъчно нормални начини, по които бихте могли да ми се представите!
— Да, но официалното представяне вероятно щеше да доведе до ужасни усложнения в живота ми.
— А, значи сте женен?
— По-лошо! — отвърна той.
— Че какво може да е по-лошо?
— Сега нямаме време. Чувствам, че се приближава!
— Кое?
— Гизелата. Изпратих една да убие друг магьосник, но той се разправи с нея и изпрати срещу ми своя собствена. Нямах представа, че е толкова добър! А аз не знам как да се отърва от тази твар, която всеки момент ще изпълзи от огледалото с единствената цел да ни унищожи по особено неприятен начин. Но, все пак, нали сме в Амбър и тъй нататък — няма ли наблизо герой, мечтаещ да заслужи поредния медал за храброст?
— Съмнявам се — отвърна Флора. — За съжаление! Точно тогава огледалото започна да потъмнява.
— О, ето я! — извика гостът.
Аз вече от известно време усещах лъхащата оттам опасност. Впрочем, нали такава ми е работата!
Сега различих и самата гизела. Огромна, прилична на червей, безока, но с акулска паст, с множество къси крачета и рудиментарни крилца. Беше дълга колкото два човешки боя, черна и нашарена с червени и жълти ивици. Тя пълзеше през отражението на стаята и постепенно се извиваше с приближаването си.
— Когато питахте за герой — полюбопитства Флора, — дали имахте предвид, че гизелата ще премине стъклото и ще ни нападне?
— Накратко казано — да — отвърна странният дребосък.
— Когато се хвърли към нас — наредих аз на Флора, — запрати ме към нея. Където и да попадна, ще се хвана за тялото й и ще запълзя към гърлото й.
— Добре — бързо се съгласи тя. — Има и още нещо, което може да се направи…
— Като например? — попитах заинтригувано. В отговор Флора се разпищя:
— Помощ! Помощ!
Гизелата започна да изпълзява от сребристото огледало в пъстра рамка. Както бях помолила, принцесата ме свали от глезена си и ме хвърли. Тази твар нямаше шия, но аз обвих туловището й точно под устата и незабавно започнах да се затягам.
Флора продължаваше да пищи и някъде откъм коридора чух да се разнася тропот на тежки ботуши.
Аз продължавах да стягам хватката все повече и повече, но гърлото на чудовището беше като гумено.
Магьосникът тъкмо се насочваше към вратата, когато тя се разтвори с трясък и в стаята влетя високият, мускулест и риж Люк.
— Флора! — възкликна той, след това видя гизелата и извади меча си.
По време на неотдавнашното пътуване с Мерлин през пространството между Сенките придобих способност да общувам на сложни нива. Възприятието ми — което съвършено се промени — придоби нова острота. То не ми показваше нищо необичайно в Люк, магьосника или гизелата, но виж, Уеруиндъл сега сияеше с изцяло различна светлина. Осъзнах, че това не е просто меч.