Понякога слушам пред заключени врати — нещо, което никога преди не съм правила. Не се задържам дълго, защото не искам да ме спипат. Веднъж обаче чух Рита да казва на Кора, че тя не би се унижила така.
Никой не те пита, отговори Кора. Пък и какво би направила, ако се случи?
Ще замина за Колониите, отговори Рита. Дават им избор.
При Нежените, да умреш от глад и един бог знае от какво още?, попита Кора. Да те видя тогава!
Лющеха грах — дори през притворената врата чувах тихото трополене на твърдите грахчета в металната купа. Чух как Рита изсумтя или въздъхна в знак на протест или на съгласие.
Пък и нали е за доброто на всички нас, каза Кора, така поне твърдят. Ако не си бях вързала тръбите и бях с десетина години по-млада, можех да съм и аз. Не е толкова зле. Не се пребиват от работа.
По-добре тя, отколкото аз, каза Рита и аз отворих вратата. Израженията им бяха, каквито стават лицата на жените, когато говорят зад гърба на някого и се опасяват, че са чути: смутени, но и малко дръзки, като че ли са в правото си. В онзи ден Кора се държа с мен по-мило от обикновено, а Рита беше по-нацупена.
Днес, въпреки затвореното лице на Рита и стиснатите устни, ми се искаше да остана тук, в кухнята. Току-виж отнякъде в къщата се появи и Кора, понесла шишенцето с лимоново масло и бърсалката за прах, Рита ще направи кафе — в къщите на Командирите още има истинско кафе — трите ще се настаним край масата на Рита, която е толкова на Рита, колкото моята маса е моя, и ще си побъбрим какво ни мъчи и наболява, за стъпалата и гърба си, за пакостите, които вършат телата ни досущ като непослушни деца. Ще кимаме в такт с думите си: да, всичко това ни е известно. Ще си препоръчваме лекарства и ще се надпреварваме чии физически страдания са по-големи, ще се оплакваме тихичко и скръбно, както гукат гълъбите по стрехите. „Разбирам какво имаш предвид“, ще казваме. Или онзи странен израз, който понякога още можеш да чуеш от възрастните хора: „Виждам накъде отиват нещата!“. Все едно гласът е скиталец, отправил се към далечна страна. Което си е така, скиталец е.
Колко презирах подобни разговори преди! А сега копнея за тях. Поне е някакъв разговор. Някакво общуване.
Или пък ще поклюкарстваме. Мартите знаят разни неща, говорят помежду си, предават неофициални вести от къща на къща. И те като мен слушат пред вратите, изобщо не се съмнявам, и виждат разни неща, дори с извърнати очи. Чувала съм ги понякога, улавяла съм откъслеци от разговорите им. „Било мъртвородено.“ Или: „Намушкала я с кука за плетене, право в корема. От ревност, гризяла я отвътре.“ Или интригуващото: „С препарат за тоалетна. Чиста работа, макар че сигурно е усетил вкуса. Вероятно е бил мъртвопиян, обаче веднага я спипали.“
Или ще помогна на Рита да омеси хляба, ще заровя ръце в мекото, еластично и топло тесто, което толкова прилича на плът. Копнея да докосна нещо различно от плат или дърво. Жадувам за допир.
Дори ако реша да попитам обаче, дори ако наруша приличието, Рита няма да го допусне. Страхува се. Мартите не бива да се побратимяват с нас.
Да се побратимяваш, означава да се държиш братски. Люк ми го обясни. Нямало съответна дума, която да означава да се държиш сестрински. Би трябвало да е „посестряване“, така каза. Със същата представка. Харесваха му такива подробности. За произхода на думите, за любопитни употреби. Подкачах го, че е такъв педант.
Вземам купоните от протегнатата ръка на Рита. Имат картинки на нещата, срещу които можеш да ги замениш: дванайсет яйца, парче сирене, нещо кафяво, което би трябвало да е пържола. Пъхвам ги в джоб с цип на ръкава си, където държа и пропуска си.
— Поискай пресни яйца — нарежда ми Рита. — Не като предния път. И пилешко, не кокоше. Кажи им за кого е храната, да не хитруват.
— Добре — отговарям. Не се усмихвам. Защо да я изкушавам с приятелство?
Трета глава
Излизам през задната врата в градината, голяма и поддържана: с морава в средата, върба с реси, по края цветни алеи с нарциси, които вече вехнат, и лалета, които тъкмо разцъфват, плисват багрите си. Лалетата са червени, по-тъмноалени към стеблото, сякаш са били срязани и започват да зарастват на това място.
Градината е владение на Съпругата на Командира. Докато гледам през нечупливото стъкло на прозореца си, често я виждам там, на колене върху възглавничка, със светлосин воал върху широкополата градинарска шапка, до нея — кошничка с ножици и върви за цветята. Копае Пазител, предоставен на Командира, а Съпругата на Командира го направлява с бастунчето си. Много Съпруги разполагат с такива градини — така имат с какво да се разпореждат, да поддържат, да обгрижват.