Вторачих се с копнеж в цигарата. Цигарите ми бяха забранени — като кафето и алкохола.
Значи с предишния… кой беше… не се получи, каза тя.
Не, госпожо, отговорих.
Издаде звук, който можеше да мине за смях, после се закашля.
Не му е провървяло, отбеляза. Сега ти е за втори път, нали?
За трети, госпожо.
И на теб не ти върви особено, каза тя. Отново смях през кашлица. Седни. По правило не позволявам, но този път може.
Приседнах в крайчеца на един стол с твърда облегалка. Не исках да разглеждам стаята, не исках да проявявам непочтителност, затова мраморната полица над камината отдясно, огледалото над нея и букетите за мен бяха просто силуети, някъде в периферията на зрението ми. По-късно щях да имам предостатъчно време да ги разгледам.
Лицето ѝ вече беше точно срещу моето. Като че ли я познавах, или поне имаше нещо познато у нея. Под воала се показваше малко от косата ѝ. Още беше руса. Допуснах, че я изрусява, че се снабдява на черно и с боя за коса, но вече знам, че наистина е руса. Веждите ѝ бяха изскубани на тънки дъги и неизменно ѝ придаваха изненадан, възмутен или любознателен израз като на изплашено дете, но клепачите под тях изглеждаха уморени. Не и очите обаче, които бяха неподправено враждебно сини като небето в слънчев ден в разгара на лятото, синева, която се затваря пред теб. Носът ѝ сигурно навремето е бил чип, но вече беше твърде малък за лицето, което не беше дебело, а едро. Две бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата ѝ, а брадичката между тях беше като стиснат юмрук.
Искам да те виждам колкото може по-рядко, заяви тя. Допускам, че чувството е взаимно.
Не отговорих, защото „да“ би било оскърбление, а „не“ — възражение.
Знам, че не си глупава, продължи тя. Вдиша, после издиша дима. Прегледах досието ти. За мен това е просто сделка. Но ако ми създаваш неприятности, и аз ще ти създам. Ясно?
Да, госпожо, отговорих.
Не ме наричай „госпожо“, раздразнително ми се скара тя. Не си Марта.
Не попитах как следва да я наричам, защото долових надеждата ѝ, че няма да имам поводи да се обръщам към нея както и да било. Разочаровах се. Исках да ми бъде като по-голяма сестра, като майка, която да ме разбира и да ме закриля. Съпругата от предишното ми назначение прекарваше по-голяма част от времето си в спалнята — Мартите шушукаха, че е пияна. Искаше ми се този път да бъде различно. Щеше ми се да вярвам, че в друго време и на друго място, в друг живот тази жена би ми допаднала. Но вече ми беше ясно, че нито аз бих я харесала, нито тя — мен.
Угаси цигарата недопушена в малък, украсен със спиралки пепелник върху масичката с лампата до нея. Направи го решително, с едно посягане и едно натискане, а не с поредица леки потупвания, както правят повечето Съпруги.
Що се отнася до съпруга ми, той е точно това, уточни тя. Мой съпруг. Искам да бъде напълно ясно. Докато смъртта ни раздели. И точка.
Да, госпожо, повторих, забравила предупреждението. Преди момиченцата имаха кукли, които говорят, ако дръпнеш връвчица на гърба. Стори ми се, че говоря като тях — с монотонен глас, с гласа на кукла. Сигурно ѝ идеше да ме шамароса. Имат право да ни удрят, съществува библейски прецедент2. Не с предмет3. Само с ръка.
Това е едно от нещата, за които се борихме, каза Съпругата на Командира, неочаквано отмести поглед от мен надолу към своите кокалести, обсипани с диаманти ръце, и аз си спомних къде съм я виждала преди.
Първият път беше по телевизията, когато бях на осем или девет. Докато майка ми спеше до късно в неделя сутринта, аз ставах рано, настанявах се пред телевизора в кабинета на мама и преброждах каналите, търсейки анимационни филмчета. Понякога, когато не намирах, гледах „Евангелски час за подрастващи души“, където преразказваха библейските истории за деца и пееха химни. Една от жените се казваше Серина Джой. Тя беше главното сопрано. Руса, дребничка, с чип нос и големи сини очи, които завърташе нагоре, докато пее химни. Способна беше едновременно да се усмихва и да плаче, една-две сълзи се търкулваха по бузата ѝ като по даден знак, когато гласът ѝ се зарейваше из високите тонове с трепетна лекота. После започна да се занимава с други неща.
Жената, която седеше пред мен, беше Серина Джой. Или поне беше преди. Значи нещата бяха по-зле, отколкото си мислех.
Четвърта глава
Крача по чакълестата пътека, която пресича моравата отзад прецизно като път в косата. През нощта е валяло, тревата от двете страни е мокра, въздухът — влажен. Тук-там мярвам червеи, белег за плодородие, застигнати от слънцето, полумъртви, гъвкави и розови като устни.
2
Аврам рече на Сара: ето, твоята слугиня е в ръцете ти; прави с нея, каквото щеш. И Сара взе да я притеснява, и тя побягна от нея. (Бит. 16:6). — Б.пр.
3
И ако някой удари раба си или рабинята си с тояга, и умре под ръката му, непременно да се накаже. (Изх. 21:20). — Б.пр.