Зяпнах отново В’лане... ъ... Крус.
Как не бях успяла да разбера? Как можеше да съм толкова напълно измамена? Онази нощ на снежната дъблинска улица не е било среща между Сийли и Ънсийли принц, а среща на двама Ънсийли принцове. Ако братът на Война го беше познал, той така и не се издаде.
В’лане беше Крус.
В’лане беше Война.
Бях вървяла ръка за ръка с него по плажа. Бях го целувала. Повече пъти, отколкото можех да броя. Носех името му върху езика си. Бях треперила от оргазъм след оргазъм в ръцете му. Той ми беше върнал Ашфорд. Беше ли го вземал изобщо?
Война. Разбира се. Беше направил така, че собственият ми свят се беше настроил срещу себе си. Беше пращал армиите едни срещу други и беше седял, гледайки хаоса, който беше създал. Дори беше се включил и се беше бил за нас. Несъмнено се беше скъсвал от смях вътрешно, наслаждавайки се на добавения хаос. Беше участвал в битката, наблюдавайки делото си отблизо.
Той ли стоеше зад всичко? Той ли беше подбутвал Даррок от хилядолетия, подучвайки го да се опълчи на кралицата? И когато Даррок беше превърнат в простосмъртен, дали Крус беше пошушнал в няколко Ънсийли уши, беше подхвърлил ключова информация и беше помогнал да се съборят стените иззад кулисите? Беше ли наблюдавал, изчаквайки деня, в който ще може да се доближи достатъчно до Шинсар Дъб, за да открадне знанието на краля и да убие сегашната кралица, за да вземе магията ù?
Фае наистина ли притежаваха такова търпение?
Той беше убил всички принцеси и беше скрил кралицата, за да я убие в точния момент.
Беше настроил дворовете на Сийли и Ънсийли едни срещу други, използвайки нашия свят като бойно поле.
Ние всички бяхме пешки на неговата шахматна дъска.
Не се съмнявах, че търси крайната сила. Какво нахалство, каква арогантност! Той беше този, който ми каза, че може да бъде направено и как. Той беше този, който ми разказа легендата. Не можеше да устои да не се изфука? Когато го бях питала за Крус, той се беше подразнил и беше казал: „Някой ден ти ще искаш да говориш за мен“. Беше ревнувал от себе си, ядосан, че не може да разкрие истинското си величие. Беше казал: „Крус беше най-красивият от всички, въпреки че светът никога няма да разбере. Каква загуба на съвършенство е никой никога да не види такъв като него“. Колко ли го е дразнило, че трябва да крие истинското си лице толкова дълго?
Бях събирала тен в копринен шезлонг до него. Бях топила пръсти в прибоя, държейки се за ръка с Война. Бях се любувала на тялото на Ънсийли принц. Бях се чудила какво ли ще е да правя секс с него. Бях заговорничала с врага и не се бях досетила. През цялото време той беше докосвал и намествал неща, подбутвайки тук и там.
И беше успял.
Той беше получил точно каквото искаше. И ето го тук – стоеше над Книгата на краля, попиваше смъртоносното знание, кралицата лежеше в безсъзнание в краката му, за да може да я убие и да вземе и Истинската магия на тяхната раса. Беше я поставил в лед в Ънсийли затвора, за да я държи под контрол и жива, докато е сигурен, че е най-могъщият мъжки сред тях. Кралят се беше отказал от мрачното си знание. След като Крус го получеше, щеше ли да бъде по-силен от краля?
Наблюдавах как заклинанията, написани в Шинсар Дъб, се плъзгат от страницата, движат се през пръстите в ръцете му, в раменете и изчезват под кожата му. Почти беше свършил. Защо кралят не го спираше?
– Започнало е. Не може да спре. Мислиш ли, че ще оставя част от Книгата на две места, когато те не можаха да опазят дори едно? – каза кралят.
Баронс и останалите мъже отново удряха стената, опитвайки се да я съборят и да стигнат до Крус.
Но беше твърде късно. Оставаха му само няколко страници.
Стоях и треперех. Гледах от краля към Крус и се надявах кралят да знае какво прави.
Крус обърна последната страница.
Когато и последното заклинание изчезна, Книгата се срина в малка купчина златен прах и шепа примигващи червени скъпоценни камъни върху плочата.
Шинсар Дъб най-после беше унищожена.
Жалко, че сега живееше и дишаше в най-могъщия Ънсийли принц, създаван някога.
Преходът беше неуловим.
В един миг бях в пещерата с всички останали. В следващия стоях на тревисто възвишение с Крус и краля.
Огромна луна заличаваше хоризонта. Извираща иззад планетата, тя блокираше напълно нощното небе, с изключение на няколко звезди върху кобалтова палитра над нея.
Гладкото пасище се изкачваше леко с километри, изчезвайки в луната и изглеждаше, сякаш ако вървя до върха на хълма, може да прескоча дъсчената ограда и да мина от планетата на луната с един скок. Въздухът жужеше с нискочестотен заряд и в далечината изтътна гръм. Черни мегалити стърчаха като пръсти на паднал великан, бъркащ в студеното, немигащо око на луната. Стояхме между извисяващи се камъни – Крус с лице към краля, а аз по средата между тях.