Засмях се. Не можех да се спра. Той нахлуваше в мислите ми и ми пробутваше глупости дори тук.
– Намерих те да стоиш на улицата и да зяпаш знака над книжарницата. Опитах се да говоря с теб, но ти не отговори. Мислех, че по-добре да огледам. Какво правиш, Мак? – каза той меко. Баронс в най-опасния си и буден вид.
Смехът ми умря и в очите ми се появиха сълзи. Той беше в главата ми. Не виждах смисъл да крия нещо. Той можеше да огледа добре и сам да види истината.
– Не взех заклинанието – гласът ми се пречупи. Бях го провалила. Мразех се за това. Той никога не ме беше провалял.
– Знам.
Погледът ми пробяга по лицето му. Бях объркана.
– Ти... си знаел?
– Знаех, че е лъжа, още щом го каза.
Потърсих очите му.
– Но ти изглеждаше щастлив. Усмихна се. Видях радостта в очите ти.
– Аз бях щастлив. Знаех защо излъга – тъмният му взор беше древен, нечовешки и нехарактерно нежен. – Защото ме обичаш.
Поех си дъх накъсано.
– Да се махаме от тук, Мак! Тук долу няма нищо.
– Заклинанието! То е тук. Мога да го взема. Да го използвам. Да му дадем покой.
– Но тогава вече няма да си ти. Не можеш да вземеш само едно заклинание от това нещо. Всичко или нищо. Ще намерим друг начин.
Шинсар Дъб отрови момента.
Той лъже. Той те мрази за това, че си го предала.
– Накарай я да млъкне, Мак! Заледи езерото!
Загледах се в Книгата, блестяща в цялата си прелест. Сила, чиста и проста. Можех да създам светове.
Заледи неговия задник! Той просто се притеснява, че ще станеш по-могъща от него.
Баронс ми подаде ръка.
– Не ме оставяй, Момиче-дъга!
Момиче-дъга. Това ли бях аз?
– Помниш ли полата, която носех у Малуш, когато ми каза да се облека готик?
– Горе в гардероба ти е. Не я изхвърлих. Ти изглеждаше като мокър сън в нея.
Поех ръката му.
И просто ей така стояхме на улицата пред „Книги и дреболии Баронс“.
Дълбоко в мен Книгата се затръшна.
Когато се отправихме към входа, чух изстрели и погледнахме нагоре. Два крилати дракона се носеха покрай луната.
Джейни отново стреляше по Ловци.
Ловци.
Очите ми се разшириха.
К’Врук!
Можеше ли да е толкова просто?
– О, Боже! Това е! – прошепнах.
Баронс държеше вратата отворена за мен.
– Какво?
Чувствах се заляна от вълнение и неотложност. Стиснах ръката му.
– Можеш ли да ми уредиш Ловец?
– Разбира се.
– Тогава побързай! Мисля, че знам какво да направя за сина ти!
Петдесет и четири
Джерико Баронс погреба сина си в гробище в покрайнините на Дъблин след пет дни бдение до безжизненото тяло, очаквайки да изчезне и да се прероди там, където се прераждаха те.
Синът му не изчезна и не се прероди.
Беше мъртъв. Наистина мъртъв.
Аз бдях на вратата на кабинета му и гледах как се взира в красивото момче през дългите дни и нощи.
Решението се оказа невероятно просто, след като веднъж бях помислила за него.
Беше минало малко време, докато го намеря над града, но най-накрая беше полетял до мен, по-черен от мрака с неговото Нощенвятърлетясвободееен и със забележките за неговия стар приятел. Беше спокоен и ведър, и разбиваше нощния въздух на малки замразени вълма. Вятърът вдигаше пара като сух лед в крилата му.
Бях поискала услуга. Тя беше най-добрата за един Ловец. Беше му допаднала.
Бяха нужни Баронс и петима от мъжете му, за да изведат звяра изпод гаража до покрива на близката сграда и да го завържат безопасно.
След като се бяха отдалечили достатъчно, те ми се обадиха по радиото и аз бях пратила моя нов „стар приятел“ да направи това, което прави най-добре.
Смъртта изобщо не е толкова крайна, колкото едно добро К’Врукване.
Когато беше сключил огромните си черни кожести крила около звяра и беше вдишал дълго и дълбоко, звярът се беше превърнал в момче.
И момчето умря.
Сякаш К’Врук просто беше вдишал жизнената му същност.
След като беше страдало Бог знае колко хиляди години, детето най-после беше намерило покой. Както и Баронс.
Риодан и мъжете му бяха седели с Баронс до трупа на детето през нощите и дните на бдението му в очакване и почуда дали е възможно някой от тях наистина да бъде убит. Те изглеждаха толкова обидени, колкото и облекчени. Кастео беше седял в стаята и ме беше зяпал без да мигне с часове. Риодан и другите трябваше да го извлекат навън. Чудех се какво му бяха сторили преди хиляда години. Знаех как изглежда скръбта, щом я видех.