У Уила съм на обяд. Ще се върна по-късно. Мат.
Страхотно. Отскубнах бележката и влязох в стаята си. Може би наистина трябваше да поприказвам с него, защото всичко беше толкова объркано. Но той бе непрекъснато с Уила, което беше съвсем непонятно за мен. Нямах представа какво правят заедно през цялото време. По-логично беше да се ненавиждат един друг.
Търкулнах се на леглото си и заспах доста бързо. Не предполагах, че съм толкова уморена, но вероятно заниманията ми с Тове си взимаха своето.
14
Стокхолмски синдром
Бях свикнала с редовните съвещания след големия набег на витра по време на кръщелната ми церемония.
Срещахме се във Военната зала в южното крило. По стените бяха закачени карти с червени и зелени петна, обозначаващи териториите на други общини от тролове.
В единия край имаше масивна махагонова маса с чертожна дъска зад нея. Елора и Аурора, майката на Тове, стояха пред нея. По някаква причина те винаги водеха военните съвещания заедно. Аурора не се доверяваше напълно на Елора при управлението на кралството и аз не знаех как Елора търпеше нейните вмешателства.
Останалата част от залата беше пълна със столове, повечето от тях различни, защото бяха взети от други стаи. Нашите майки председателстваха съвещанията и затова Тове и аз трябваше винаги да идваме първи, но ние използвахме това като предимство и обикновено заемахме по-задните места.
Двайсетината обичайни участници бяха вече тук: Гарет Стром, бащата на Уила и възможен интимен приятел на майка ми; канцлерът, възпълен мъж с пепеляв цвят на лицето, който ме зяпаше по начин, каращ кожата ми да настръхва; Ной Кронер, винаги мълчаливият баща на Тове; и още няколко други маркизи, марксини и следотърсачи.
Но този път залата започна да се препълва. Влизаха хора, които не бях виждала никога преди, в това число и голям брой следотърсачи. Последните стояха прави, защото щеше да бъде неучтиво да седнат, при положение че столовете не достигаха. Дънкан стоеше непосредствено зад мен, въпреки че му казах да седне три пъти.
Уила влетя в залата три минути преди началото на съвещанието и си проби път през множеството. Гривните й издрънчаха, когато мина покрай един следотърсач и след това ми се усмихна широко, тръшвайки се на стола до мен.
— Извинявам се, че закъснях. — Уила опъна полата си така, че да покрива коленете й, отметна косата от очите си и отново ни се усмихна. — Пропуснах ли нещо?
— Нищо не се е случило още — отвърнах аз.
— Колко много хора, нали? — Уила огледа залата. Баща й погледна към нас и тя му махна.
— Да — съгласих се аз.
Столът точно пред мен беше празен и Тове го плъзгаше напред-назад, използвайки телекинеза.
Тълпите обикновено го потискаха, защото шумът в главата му ставаше непосилен. След като изтощеше способностите си, премествайки различни предмети, той успяваше да намали звуците в главата си и да отслаби статичното напрежение.
— Наистина ли случаят е толкова важен? — попита Уила и сетне понижи глас. — Чух, че си познавала витриеца, когото са заловили.
— Не го познавам — отговорих аз, размърдвайки се неловко на стола. — Просто го срещнах, когато бях при витра. Това е всичко.
— Справи ли се с него? — попита Уила, поглеждайки към Дънкан.
Тя се беше обърнала директно към него, вместо да попита мен дали съм доволна от следотърсача си и това нейно почтително отношение към хората ми изглеждаше наистина смайващо.
— Не точно. — Дънкан се наду от гордост, но после си спомни, че бях защитила Локи. На лицето му се изписа неудобство и сведе поглед. — Видях го да поваля един от стражите ни и повиках подкрепление. Това беше всичко.
— А как стана така, че не повали теб? — попитах аз.
Не бях имала шанса да поговоря с Дънкан по-надълго от вчера и все още си блъсках главата как бяха успели да заловят Локи, при положение че той можеше да кара хората да губят съзнание само с поглед.
— Той сметна, че не е нужно да го прави. — Дънкан изглеждаше отново доволен от себе си. — Видът ми го заблуди и в това време другите стражи се справиха с него.
— Какво правеше той, когато го видя? — попита Уила.
— Не мога да кажа точно — поклати Дънкан глава. — Мисля, че надзърташе през един прозорец.
— Като надзъртащия Том1? — казах аз, повдигайки вежди.
— Вероятно се е опитвал да види Уенди — рече Тове нехайно и столът пред мен се плъзна толкова рязко назад, че без малко да ме удари по прасците. — Извинявай.
1
Надзъртащия Том е герой от стара английска легенда, който се осмелил да надзърне през прозореца, докато лейди Година яздела гола по улиците на Ковънтри, за да накара съпруга си да облекчи данъците на града. — Б.пр.