Джак Харт
Размишления в катраненото буре
Едно
Смъртта е стена. Винаги съм чувствал това. Сега вече ми е ясно като проклет бял ден. Непреклонна стена, в която вълните на нашите дни и години се плискат, спират и се обръщат.
Мигът е нещо чудесно. Един миг от живота. Един миг може да съдържа в себе си всичко. Особено мигът между съзирането на стената и сблъсъка с нея. Този миг е цял един ден. Цял един живот. Всичкият живот, който имаш, по дяволите. Не в смисъл, че чувствата ти преминават пред очите ти като някакъв побъркан кинопреглед. Нищо общо. Това са глупости. Как да го обясня? Става дума за това, че пълното и абсолютно осъзнаване на този един миг представлява пълното осъзнаване на цял един ден, на цял един живот. На цялата човешка история дори, сигурен съм, ако човек се съсредоточи достатъчно.
То е като да стоиш на брега на морето и да наблюдаваш заобиколен от скалите проток. Непреграден. Такъв, в който водата нахлува и се отдръпва. Взираш се в този проток дълго и неуморно. Наблюдаваш малките пясъчни вихри по дъното. Бълнуването на тънките нишки на водораслите. Тогава осъзнаваш, че това не е просто отделен басейн. Това е част от залива. А заливът е част от океана. А океанът е безкраен и обгръща целия свят с вода. И всичката вода се влива и отлива от този малък проток. Разбирате ли? Това, което зяпаш, не е просто локва вода. Пред тебе е безкрайният, неизмерим, бездънен океан. Звучи логично, нали?
Какво затишие. Един последен миг. Стената се провижда. Но още един миг. Цял миг. Цял един ден. Цял един живот.
Всичко започна — искам да кажа краят, — когато надникнах през задната врата на камиона. Съзнанието ми се разпльока като яйце, пуснато от много високо, ако можете да си представите това. Така се почувствах. Потресен, объркан, нещастен. Но преди всичко напълно сам. Отново бях малко момче и учителят ми беше задал въпрос, някакъв глупав елементарен въпрос, отговора на който знаеха всички, без да се замислят, всички освен мен, и аз стоях вкаменен от ужас пред непонятността на въпроса. Всички ми се присмиваха, защото знаеха отговора и си приличаха, присмиваха се, защото бях различен и външен и не знаех отговора, присмиваха се, защото искаха да продължат да бъдат това, което са и да не се превръщат в мен.
Бях разбит. Бесен. Разстроен. Това беше състояние, което постоянно се опитвах да превъзмогна и да премахна от своя нов Аз. Но ето че то отново се беше завърнало. Сякаш отново се бях превърнал в онова дете. Сякаш никога нямаше да се превърна в нормален човек. Сякаш последните две години бяха отишли на вятъра.
Затръшнах омразната врата. Заключих я. Метнах се на колата и отпраших далеч от района на църквата. Минах през селото като побеснял бик. По моста. После завих рязко наляво към океана. Бях обезумял. Това беше единствената мисъл, която ми хрумна. Да се хвърля с колата в морето, да сложа точка на всичко. Край на болката. Желанието беше непреодолимо. Макар и не изненадващо. Неведнъж си бях представял подобен край. Представях си, че следвам стъпките на баща си.
Това беше обиколен път, тесен и неравен. Натисках газта до ламарината. Малкият камион подскачаше и поднасяше. Изведнъж налетя на бабуна и силно подскочи, при което заби главата ми в покрива. Чак сега отпуснах педала и намалих. Приближавайки брега, бях слисан да видя широката ивица от тъмни оголени скали. Отново моят късмет. Идиотският прилив се беше отдръпнал.
Известно време карах надясно покрай брега, почти пълзейки. Беше трудно да вдигна очи от пътя, продължавайки да шофирам, затова хвърлих бърз поглед към тъмните скали и към прилива, който се чумереше в далечината. По дяволите. Никъде нямаше дълбока вода, дори на края на вълнолома. Толкова се беше оголило дъното сякаш беше настъпил пролетният отлив и то в най-ниската му точка. Следвах тесния като магнетофонна лента път, който се виеше покрай брега, надолу-нагоре, напред-назад, сякаш беше построен върху говедарска пътека. Никъде обаче отливът не ми предложи и далечна покана. Накрая крайбрежният път навлезе в мерата, общински терен, надупчен от ями за добиване на пясък. Подкарах по тревата, насочвайки камиона между две от ямите и спрях. Трябваше ми време. Да помисля. Да изработя стратегия. Да взема решение.
„Пусни ме навън, идиот.“ Негово Преподобие отзад в закрития камион, блъскаше по кабината, по страничните стени, думкаше здраво с юмруци. Идиот. Така ме наричаха всички, освен Негово преподобие. Никога досега. Любезен и прелюбезен беше Негово преподобие. „Престани, глупако! Веднага ме пускай или ще пратя душата ти да се пече на най-горещия шиш в ада.“