— Слушайте! — кипна Рейчъл. — Аз съм най-доверения сътрудник на майор Моли Смит. Тя изрично ми заповяда още днес, щом поема дежурството в кабинета й, да се погрижа за тези документи.
— Съжалявам, госпожо, но нашите правила по отношение на личните вещи на гостите ни са много строги.
— Тогава ще ви донеса писмо, с което ще ви докажа, че съм упълномощена от майор Смит да прибера книжата й — продължи Рейчъл, малко разколебана.
Нямаше да има проблеми при подправянето на подписа на Моли.
— Хм, страхувам се, че и това няма да се окаже достатъчно. Желаете ли да разговаряте с нашия управител?
— Не, благодаря. Ще се опитам да се свържа майор Смит и да я помоля лично тя да ви се обади.
Рейчъл не искаше да настройва служителя на хотела срещу себе си. Не знаеше дали отново няма да й се наложи да разговаря с него, затова беше по-разумно да не я запомнят с лошо.
— Все пак много ви благодаря за помощта, господин…
— Кларк. Кларк Стентън.
— Благодаря ви, Кларк. Ще ви потърся пак.
Рейчъл постави слушалката и слезе в барчето на долния етаж на библиотеката. Взе си чаша кафе без кофеин и се зае да обмисли следващите си ходове. Наближаваше пет следобед. Можеше да потегли за Сан Франциско и да върне колата на агенцията за автомобили под наем на летището. После да излети за Вашингтон. Ще изтегли пари от автоматите на аерогарата.
А от летище „Дълес“ ще вземе такси до най-близкия търговски център. Не може да се яви с тези дрехи в „Грийнбриър“, Западна Вирджиния. Най-добре ще е да спре за кратко в някой попътен мотел, за да вечеря, да вземе душ и да се освежи. И да обмисли плана как да действа по-нататък във Вирджиния.
Рейчъл допи кафето си и напусна библиотеката. Беше паднала есенна мъгла и бе станало по-хладно. Тя се огледа в двете посоки, за да провери за самотен мъж, който да се разхожда безцелно наоколо. Но не забеляза нито едно подозрително лице по протежение на цялото Оушън авеню.
„Той няма да пристигне толкова скоро. Навярно още е някъде по Източното крайбрежие.“
Но въпреки това тя неволно ускори крачка. По-сигурно беше час по-скоро да се махне от Кармел. Реши да не използва кредитните си карти, за да не бъде открита с помощта на банковите компютри. Тя не знаеше колко далеч се простират възможностите на преследвача й. Далеч не всеки можеше да разчита на достъп до банковите компютри, но с помощта на вътрешни хора по този начин можеше да се разбере от коя точка кое лице е изтеглило пари. Методът беше много полезен, ако ловецът не искаше преследваната жертва да разбере, че е вече по следите й. Така можеше да я издебне в най-неочаквания момент.
— Не, няма да го допусна!
Рейчъл разбра, че неволно е заговорила на глас, едва когато един възрастен джентълмен се спря пред нея на тротоара и я изгледа изумено.
Логан Смит зае мястото си в салона първа класа в самолета на „Юнайтед Еърлайнс“. След като се издигнаха във въздуха, лампите в салона постепенно загаснаха и започна кинопрожекция. Логан светна малката лампа над седалката, спусна масичката, постави отгоре преносимия си компютър и се залови за работа.
Мъчителната болка в гърдите му не намаляваше. Струваше му се, че някой е пробил със свредел широк отвор право към сърцето му, и не спира да го остъргва, чак до кървящите нервни окончания. През раната струеше ужасяващо леден вятър, който не му даваше покой, както разяден зъб с оголен нерв. Именно затова се стараеше да не си позволява нито минута бездействие. Не можеше да си позволи да мисли непрекъснато за Моли, сега, когато нея вече я нямаше. Но как да изтрие от паметта си кошмарните кадри от онзи видеозапис? Докато не бъде абсолютно сигурен какво се е случило, няма да може да се успокои, за да се потопи в скръбта си като всеки опечален. Но след началния пристъп на мъка, Логан твърдо реши сам да се заеме с разкриването на убиеца. Защото само така ще може да застане лице в лице с него. На всяка цена искаше да го залови жив, но само при условие, че дотогава още не е станало ясно защо е загинала Моли.
Логан Смит въведе кода за свръзка с кабинета на Люсил Паркър. Зарадва се, когато разбра, че пръстите му вече бяха престанали да треперят и уверено намираха клавишите на компютъра. Наоколо цареше тишина. Само проблясъците на киноекрана в салона на самолета нарушаваха полумрака. И той се зае с това, което най-добре умееше да прави — да издирва и залавя престъпници.
Беше започнал кариерата си във ФБР преди двадесет години, веднага след колежа. За него онези времена си оставаха незабравими. Постепенно отмираше мрачната епоха на Хувър7, изпълнена с подозрителност и вътрешни интриги. Тогава пред Логан Смит се разкриха неочаквани възможности, особено когато той, за свое искрено удивление, откри у себе си талант на детектив.
7
Джон Едгар Хувър (1895 — 1972) — прочутият несменяем директор на ФБР (1925 — 1972). Служил при осем президента. Един от инициаторите за създаването на Националната система за пръстови отпечатъци. Яростен антикомунист и противник на Джон Кенеди. Автор на три книги. — Б.пр.