— Не! — Погледа на Хенри не се отместваше от пътя. — Стига толкова за днес!
Те мълчаливо продължиха да се возят. Облаците все повече се сгъстяваха, и Блейс усети, че се изморява. Той се опитваше да седи тихо, но енергията, кипяща в единадесетгодишното му тяло, напираше неудържимо. Кога най-после щяха да пристигнат? Май че трябваше да се въоръжи с търпение — сигурно по някое време чичо му щеше да подхване някакъв разговор. Тогава вече Блейс знаеше какво да прави. Щеше да нагажда отговорите си към всеки въпрос, и нямаше да се чувства несигурен в себе си.
— Към коя църква принадлежеше тя? — изведнъж се обади Хенри.
— Към коя църква ли? — повтори, объркан за момент Блейс. — О, вие имате предвид Лора? Не си спомням.
— Добре, но тогава сигурно си спомняш имената на пророците, за които ти е говорила?
— Моисей, Исайя, Данаил, Авдий, Малахия, Йоан и Иисус. — Внезапно го прониза мисълта, че сигурно църквата, към която принадлежи Хенри, има и други пророци, и за всеки случай Блейс добави още няколко имена: — Али и Мохамед Ахмед…
— Сега вече ми е ясно! — свирепо го прекъсна Хенри, удряйки с юмрук по коляното си. — Тя е била от Църквата на Съединителния Мост!
— Не знам каква е тази църква — каза Блейс, — тя никога не ми е споменавала това име.
— Е, хубаво. — Гласът на Хенри стихна до доволно мърморене. — Но тя не те е учила правилно, момче! Али и Мохамед Ахмед не са били пророци. Те са фалшиви, както са фалшиви и онези, които ги наричат така!
Той се облегна на мястото си, отпуснат и вече спокоен — много по-спокоен, отколкото когато Блейс произнесе възхвалата към бога за добрината на Хенри.
— Радвам се, че ми казахте това, чичо — обади се Блейс, — нямаше да го знам, ако не ми го бяхте казали.
Хенри му хвърли одобрителен поглед.
— Ти си млад, имаш още много да учиш. Макар че е направо удивително, колко много помниш от Библията. Блейс, а какво още можеш да ми разкажеш?
— Ами, за Моисей и десетте заповеди — започна да изброява Блейс.
— Да, да — прекъсна го Хенри, — хайде, започвай да разказваш!
Блейс си пое дълбоко въздух.
— „И събра Моисей целия Израил, и рече им: Слушай, Израилю, повеленията и съдбите, които изказвам на всеослушанието ви днес, за да ги научите и да внимавате да ги вършите. Господ, нашия Бог направи завет с нас на Хорив…“ — и Блейс продължи да рецитира петата глава.
Хенри слушаше внимателно. Той навярно никога не се усмихваше, но сега на лицето му бе изписано удоволствие, като че ли чуваше звуците на любимата си мелодия.
Докато Блейс възпроизвеждаше по памет добре познатия му текст, първите капки дъжд опръскаха страничното стъкло и бавно потекоха по него. Тъй като Хенри не даде вид да е забелязал, Блейс продължи да цитира Библията под все по-усилващия се дъжд. Над главите им кънтяха гръмотевици, а отпред, вдясно на хоризонта припламваха мълнии.
Хенри вече не го гледаше — беше се съсредоточил изцяло върху това, което се разказваше. Затова Блейс си позволи да се повърти малко на мястото си, но под брезента и тънкия слой слама седалката се оказа доста твърда.
По молба на Хенри, Блейс премина към тридесет и осма глава от Книгата на Йов, в която Господ отговарял на Йов от вихъра, а после подхвана псалмите. Когато разказваше сто и двадесетият псалм, усети тръскането на колата, изглежда, че се бяха отклонили от пътя. Това не продължи много и ето че излязоха на открито, близо до едноетажна дървена къща с няколко пристройки, които също бяха дървени.
— Ето че пристигнахме — каза в този момент Хенри и прекрати словоизлиянието на Блейс.
Дъждът беше преминал в порой и през спусналата се водна завеса Блейс съзря момче, малко по-малко от него, което се втурна да ги посрещне и пое юздите. През това време вратата откъм Хенри се открехна, и едно друго момче, може би година или две по-голямо от Блейс, но много по-високо и едро я отвори широко.
— Татко — започна то, но се спря, виждайки Блейс.
— Това е братовчед ти Блейс, Джошуа — произнесе Хенри. Той излезе спокойно от каруцата, без да обръща внимание на проливния дъжд. — Блейс, май ще се наложи да тичаш до вратата.
Блейс, проучвайки обстановката, погледна за миг Джошуа, после отвори вратата и слезе, попадайки под истински студен душ. Ризата, която му даде Хенри, изглежда беше непромокаема, но останалите му дрехи моментално подгизнаха. Вратата на голямата дървена къща, в която явно живееха всички, се падаше вдясно и към нея водеха три стъпала. Той изтича бързо по тях, хвана парчето дърво, което според него беше дръжка, и бутна. Вратата остана затворена.
— Трябва да я завъртиш — разнесе се един глас зад него. Като се обърна, той видя Джошуа, по-голямото момче, зад гърба си. Блейс завъртя дръжката и влезе вътре, радвайки се, че най-после е на топло.