— Ъхъ — каза той, с тайната надежда, че ако се преструва на зает, зяпайки звездите, тя ще се откаже. Въпреки че жената може би искаше само да му обясни кое копче за какво е — но той вече ги беше разучил. Най-добре ще е, ако тя си тръгне и го остави на мира.
— Ти ще летиш до Асоциация, нали така? — продължаваше тя. — Ще те посрещне ли някой?
— Да — отговори Блейс, — чичо ми.
— И на колко години е чичо ти?
Блейс понятие си нямаше на колко години трябва да е чичо му, но реши, че това едва ли е от значение в момента.
— Той е на двадесет и осем — каза Блейс, — казва се Хенри, и има ферма в едно малко градче близо до космодрума.
— Хенри ли? Какво хубаво име — възкликна служителката. — А фамилията и адреса му?
— По фамилия е Маклийн, а адреса не помня…
Това вече си беше лъжа. Веднъж, съвсем случайно, Блейс бе видял адреса на чичо си, и от този момент той здраво заседна в паметта му, от която почти никога нищо не се губеше. Но той премълча този факт, както се бе научил да прикрива и способностите на ума си, изключая тези моменти, когато майка му го показваше на гостите си, или ако си мислеше, че в дадена ситуация те ще са му от полза.
— … но го имам тук някъде. — Блейс се пресегна към неголямата чанта на пода до креслото си. В нея бяха документите и съпроводителните му писма.
— Не, не, няма нужда да ми показваш нищо — запротестира стюардесата, — сигурна съм, че всичко ти е наред. Просто си мислех дали не би искал да се позабавляваш, вместо да седиш тук по цял ден и да гледаш екрана? Искаш ли нещо разхладително от бара?
— Не, благодаря ви — кимна Блейс, — от училището ни заръчаха да наблюдаваме звездите, това е в учебната програма. Заради тази ваканция при чичо Хенри ще пропусна началото на занятията и затова сега се опитвам да наваксам. Надявам се по-голямата част от наблюденията да направя сега, на път за Асоциация, та на връщане да не си губя времето.
— Ясно… — отвърна стюардесата. Доверителната интонация, живия и загрижен тон, а не думите му, напълно убедиха девойката. Явно трябваше да спре да го разпитва — предположението й, че в семейството на Блейс има неприятности, например, някой е умрял и затова Блейс е трябвало да си тръгне оттам, бе лишено от основания. Освен това самата тя отлично знаеше името и адреса на човека, който трябваше да посрещне Блейс на Асоциация. Обслужващият персонал на всички редовни космически рейсове носеше определена отговорност за всеки от пасажерите под дванадесет години, пътуващи сами.
— Ами, ако нямате нищо против — каза Блейс, — аз по-добре да продължа да се занимавам.
— О, разбира се, повече няма да ти преча. Но ако все пак нещо ти потрябва, натисни копчето за повикване и аз ще дойда. Става ли?
— Става. Благодаря ви — отговори Блейс, мушкайки ръката си в чантата. — Така и ще направя.
Стюардесата стана и си тръгна. Блейс извади четящото устройство от чантата и го сложи на коленете си. Той продължи да се прави на напълно ангажиран със заниманията си, а всъщност мозъкът му бе абсолютно свободен да си мисли каквото си ще. В интерес на истината, трябваше да прочете това-онова от Библията. Блейс знаеше имената на пророците, а сега се бе заинтересувал и от житиета им.
Щом стюардесата си тръгна, той веднага се почувства още по-самотен и нещастен, отколкото когато и да било. Странна работа: така му се искаше да й се довери, да приеме протегнатата й ръка, но просто не можеше да го направи! Той дори не знаеше точно какво е това „самота“, само я усещаше. Когато беше съвсем малък, той знаеше, чувстваше, че майка му го обича. После, като попорасна, със сърцето си усещаше, че тази обич е изчезнала завинаги. Майка му или го избягваше, или, ако й харесваше това, което той правеше в момента, известно време му обръщаше внимание.
Сега вече трябваше да се заеме с четенето. Но нямаше никакво желание — след като отхвърли опита на стюардесата да го поразвлече, изведнъж го обзе внезапен страх от бъдещето. Четящото устройство, в което бяха Библията, Корана и другите религиозни книги, препоръчвани от библиотеката на Нова Земя като най-подходящи за религиозно обучение, стоеше забравено на коленете му.
За кой ли път той отново се усети страшно откъснат от всичко, захвърлен и висящ някъде в пространството, далеч от всички хора и светове. За да се избави от това чувство, Блейс превключи на старата си мечта за вълшебната пръчица, която би му позволила да се заобиколи с хората, по които тъгуваше, и да живее така, както му харесва.