— Брат ти Хенри е от хората, с които съм израснал — отвърна посивелия. — Познавам го доста добре, но не толкова добре, колкото познавам теб. Когато Блейс стъпи на Асоциация, вероятно ще продължи да се държи по същия начин, както досега. Благодарение на спартанското си възпитание, по дух той е много по-близо до народа ни — този, от който ти, Езекил, избяга — и то не при тукашните жители, дори не и при екзотиците. Освен всичко друго, той самият е донякъде екзотик по рождение, но какво ще излезе от цялата тази смес, и аз самият не знам. Все пак си мисля, че Хенри и хлапето ще се разберат. Но ти май мислиш, че трябва да поговоря с него още веднъж?
— Разбира се, разбира се — бързо рече Езекил, — аз само ще отскоча да се доуговоря със старшия наставник, а после ще мина да те взема. Ще ме почакаш ли тук?
— Все едно — тук или някъде другаде в тази натъпкана с възглавници къща.
— Сега се връщам — прозвуча отдалечаващият се глас на Езекил.
Блейс побърза да се върне в стаята си, и когато Езекил влезе, изглеждаше напълно погълнат от книгата си за древните езици на Старата Земя.
— Доктор Джеймс Селфорд би искал още веднъж да поговори с теб — каза той. — Имаш ли нещо против?
— Не, разбира се — и Блейс отмести настрани четящото устройство. — Той ми харесва.
Тези думи, а както и много от това, което Блейс казваше, не бяха съвсем верни. Но той наистина изпитваше определена симпатия към възрастния човек, а сега, след като подслуша част от разговора им, сърцето му бе изпълнено с благодарност към Джеймс Селфорд, който явно бе на негова страна, въпреки че го бе нарекъл „дресирана маймунка“… Така че Блейс наистина нямаше нищо против да се срещне отново със Селфорд, надявайки се да чуе нещо по-оптимистично за себе си. За съжаление, тази среща така и не се състоя. Затова пък през цялото пътешествие не му излизаха от главата думите на Селфорд, че той съвсем спокойно ще оцелее на Асоциация. Сега, като си ги припомни пак, той усети облекчение, и настроението му малко се пооправи. Вероятността местните хора и планетата, на която отиваше, да го променят толкова много, колкото майка му и наставниците, наети от нея, беше твърде малка. Момчето не виждаше пречки да може да се сближи с този народ, и все пак се надяваше да си остане свободен както преди. Съвсем възможно беше чичо му Хенри да се окаже човека, на който спокойно можеше да се опре, освен това трябваше да вземе предвид и съседите му — почтени хора, уверени в себе си, всички посещаващи една и съща църква. Блейс се надяваше да срещне разбиране и да намери мястото си в живота сред тях. Може би някога той действително ще стане такъв, какъвто си мечтаеше да бъде, и никой, дори той самият, не трябваше да се съмнява в това…
Той все още си седеше в креслото пред екрана, но се взираше не в блещукащите звезди, а в бъдещето си. Мислейки върху това, той постоянно се връщаше към времето, когато се смяташе за самотен и напълно изолиран от всички, но поне беше господар на себе си и на вътрешната си Вселена. Той гледаше към звездите, но не ги виждаше. А всъщност нали някъде там, сред всичките тези звезди, си казваше той, го чака този, който тепърва щеше да направлява живота му. Даже след време може би и самият той щеше да управлява нечии други съдби…
Последната мисъл така го разтърси и запали, че той се уплаши и побърза да я отпъди — е, първо й се наслади за секунда…
— Виж го само! — възкликна младата червенокоса стюардеса.
— Кого? — попита втората.
— Момчето! Погледни лицето му!
Приятелката й, навела глава, делово проверяваше остатъците от напитките в бара. Най-накрая вдигна глава.
— Добре де, какво има? — попита заинтригувано тя.
— Сега вече е добре — отговори първата, — но преди той изглеждаше толкова странен… ужасно странен…
Глава 3
Преди да навлезе в атмосферата на планетата, космическият кораб, излизайки от режима на фазов преход, включи обикновените си двигатели. След един час той вече беше кацнал в космодрума Екюмени, а пасажерите му бяха отведени до сградата на терминала. Блейс крачеше сред тълпата от възрастни към сградата на космическата гара, а нервите му бяха опънати до крайност, като на подплашено животинче…
До него вървеше червенокосата стюардеса. Беше обещала, че ще му покаже чичо му — имаше негова снимка.
Хенри беше застанал малко по-встрани от останалите посрещачи, и те тутакси го разпознаха. Но когато видя чичо си, Блейс доста се разочарова. Тясното, неприветливо лице, на което се четеше нетърпение, с нищо не му напомняше за Езекил. Чичото беше висок и слаб, косата му тук-таме сребрееше и не издаваше някаква определена възраст — но все пак, той изглеждаше много по-възрастен за двадесет и осемте си години. Облеклото му беше съвсем обикновено — тъмни работни панталони и риза, направени от груб вълнен плат, отгоре черна риза, изработена от нещо подобно на черна кожа. Докато Блейс и съпровождащата го девойка се приближаваха към него, тъмните му очи ги намериха и отделиха от тълпата — беше ги взел на мушка.