— „И от Филистимския стан излезе юнак, на име Голиат, родом от Гета, шест лакътя и една педя висок…“
Блейс хвърли бърз поглед към Хенри, очаквайки да види одобрение в очите му, но лицето на чичото беше напълно безизразно. Момчето продължи.
— „Меден шлем имаше на главата му, и бе облечен с люспеста броня, тежината, на която беше пет хиляди сикли мед, с медни ногавки на пищялите му, и медно щитче между раменете си. Дръжката на копието му беше като кросно на тъкач, а острието му тежеше шестстотин сикли желязо. Щитоносеца му вървеше пред него.“
С ъгълчето на окото си Блейс продължаваше да наблюдава Хенри, но изражението на лицето му все още не се беше променило. Блейс падна духом, но продължи нататък.
— „… И той застана, та извика към Израелевите редове, като им каза: Защо излязохте да се опълчите за бой? Не съм ли аз Филистимец, а вие Саулови слуги? Изберете си един мъж, па нека слезе при мен. Ако може да се бие с мен и да ме убие, тогава ние ще бъдем ваши слуги, но ако му надвия аз и го убия, тогава вие ще бъдете слуги на нас и ще ни се подчинявате. Филистимецът рече още: Аз хвърлям презрение днес върху Израелевите редове. Дайте ми един мъж тук отпред, та да се бием двамата. А Саул и целият Израил, когато чуха тия думи на Филистимеца, смаяха се и се уплашиха твърде много.“
Хенри Маклийн се втренчи в Блейс, който от своя страна хем се опитваше да следи изражението на лицето му, хем се правеше, че гледа напред, в пътя. Хенри поохлаби поводите, но козите продължиха неуморно да тичат. Блейс заговори отново.
— „… А Давид беше син на оня Ефратянин от Витлеем Юдов, който се именуваше Есей…“
Хенри слушаше, но лицето му отново не изразяваше нищо. Блейс обаче, имаше голям опит в привличането на вниманието на слушателите си, и знаеше как с глас и интонация да пресъздава правдиво съответстващите на думите му събития. Сега повествованието се доближаваше към момента на битката между Давид и Филистимеца Голиат. Гласът на Блейс придоби приповдигнат тон, а думите излизаха бързо и задъхано.
— „… А Давид каза на Филистимеца: ти идеш против мене с меч и копие и сулица, а аз ида против тебе в името на Господа, Бога на Израелевите войски, върху които ти хвърли презрение. Днес Господ ще те предаде в ръката ми, и като те поразя, ще ти отнема главата, и днес ще предам труповете на Филистимското множество на въздушните птици и на земните зверове, за да познае целия свят, че има Бог в Израил, и да познаят всички тук събрани, че Господ не избавя с меч и копие, защото боят е на Господа, и той ще ви предаде в нашите ръце…“
Хенри продължаваше да си седи невъзмутимо.
— „… И като стана Филистимеца дойде и се приближи да посрещне Давида, Давид побърза и се завтече към редовете да посрещне Филистимеца. И Давид тури ръката си в мешеца си, та да вземе от там камък, и като го хвърли с прашката, удари Филистимеца в челото му, така щото камъка се заби в него и той падна с лицето си на земята. Така Давид превъзмогна над Филистимеца с прашка и с камък, и удари Филистимеца и го уби. Но нямаше меч в ръката на Давида, затова Давид се завтече, та застана над Филистимеца, и хвана меча му и го изтръгна из ножницата му, и като го уби, отсече главата му с него. А Филистимците, като видяха, че юнакът им ще умре, побягнаха.“
Блейс съсредоточено се взираше в лицето на Хенри, опитвайки се да долови и най-малката промяна в изражението му.
— „Тогава Израилевите и Юдовите мъже станаха, извикаха и подгониха Филистимците до прохода на Гая и до портите на Акарон. А ранените Филистимци падаха из пътя за Саарим до Гет и до Акарон. А Израиляните, като се върнаха от преследването на Филистимците, разграбиха станът им…“
Блейс спря, почувствал върху себе си внимателния поглед на Хенри. После, опомняйки се изведнъж, чичо му тръсна глава, дръпна поводите и отново превключи, отдавайки цялото си внимание на пътя отпред, подръпвайки често-често поводите, за да накара козите да минат в галоп.
— Нима това се е случило наистина, чичо? — направи отчаян опит да прекъсне проточилото се мълчание Блейс.
Отначало му се стори, че Хенри не го е чул въобще. Но след малко се разнесе дълбоката му въздишка.
— Сега не съществуват чудеса! — проговори сърдито той, като продължаваше да гледа напред. — Не! Чудеса няма!
Тука той се обърна и погледна към Блейс.
— Да, момчето ми, така е било. Така е написано в Първа книга на Царете, седемнадесета глава.
— Аз мислих върху това — меко откликна Блейс. Все пак, усилията му се оправдаха — успя да заинтригува чичо си.
— А искате ли да ви разкажа за Моисей и десетте божи заповеди?